Студопедия

КАТЕГОРИИ:


Архитектура-(3434)Астрономия-(809)Биология-(7483)Биотехнологии-(1457)Военное дело-(14632)Высокие технологии-(1363)География-(913)Геология-(1438)Государство-(451)Демография-(1065)Дом-(47672)Журналистика и СМИ-(912)Изобретательство-(14524)Иностранные языки-(4268)Информатика-(17799)Искусство-(1338)История-(13644)Компьютеры-(11121)Косметика-(55)Кулинария-(373)Культура-(8427)Лингвистика-(374)Литература-(1642)Маркетинг-(23702)Математика-(16968)Машиностроение-(1700)Медицина-(12668)Менеджмент-(24684)Механика-(15423)Науковедение-(506)Образование-(11852)Охрана труда-(3308)Педагогика-(5571)Полиграфия-(1312)Политика-(7869)Право-(5454)Приборостроение-(1369)Программирование-(2801)Производство-(97182)Промышленность-(8706)Психология-(18388)Религия-(3217)Связь-(10668)Сельское хозяйство-(299)Социология-(6455)Спорт-(42831)Строительство-(4793)Торговля-(5050)Транспорт-(2929)Туризм-(1568)Физика-(3942)Философия-(17015)Финансы-(26596)Химия-(22929)Экология-(12095)Экономика-(9961)Электроника-(8441)Электротехника-(4623)Энергетика-(12629)Юриспруденция-(1492)Ядерная техника-(1748)

Аз ида отдалеч




Признание

ЛИЧНОСТ, СЪДБА, ПРОЗРЕНИЯ

Николай Антонов

СТО ГОДИНИ ЗА ВСЕКИ

(РЕЦЕПТИ НА ПЕТЪР ДИМКОВ)

Народният лечител Петър Димков е явление изключително, единствено - не само за българите, но и за целия свят.

Самотно се извисява той в пространствата на духа - със смайваща хипократовска всеобемност на медицинските знания и умения. Изглеждаше, че за него няма тайни в болестите и изкуството на лечението им. Онова, което не бе научил от книгите, му бе подсказано от страданията на хиляди болни, които бе лекувал и върнал към живот. Той бе събрал и проучил над 6000 рецепти за всички болести. Нито една сред тях не можеше да го накара да отпусне ръце и признае, че няма лек или знание за борба с нея. Подобен случай в неговия дълъг живот не бе имало. Тези хиляди рецепти - една по една - той бе „извайвал" в непрекъсната схватка с болестите в името на страдащите.

Толкова действено бе неговото усилие, че правеше впечатление не на съчувствена помощ към пострадалия, а имаше вида на възкресение, на извикване към повторен живот.

Всъщност точно оттук започва Петър Димков - за него страда­нията, болестите, болките и пр. трябва да бъдат лекувани не само защото така повелява традиционната хуманност, а защото от тук ната­тък пред здравия и спасен човек се разкрива път към нов и възвишен живот, водещ към съвършенство.

Или би следвало да води натам.

Хилядите рецепти, съвети, прорицания на Димков са събрани в неговата тритомна „Българска народна медицина" - тази библия на здравето, която стои на почит в толкова български (и небългарски) домове. Не знам защо, но когато я видя в нечий дом, у мен се събужда представата за запалено кандилце, което пронизва мрака със светъл лъч надежда.

Лечителя се гордееше със своето дело, с титаничния труд, който то му бе отнело. Кой друг народ може да се похвали с подобна книга, съсредоточила в себе си хилядолетния опит заедно с мъдростта и прорицанието, които се излъчват от него.

В наше време това дело „пътува" - в превод и тълкуване - към все нови и нови народи. То приобщава към себе си прохождащи търсачи на здраве, вричащи се да се отдадат на добродетелен живот в единствената посока, достойна за човека: тази, която води към усъвършенстването му.

Преувеличено ли ще бъде, ако се каже, че тритомникът на Лечителя предоставя на хората възможността да се избавят от страдания и да живеят щастливо? Ни най-малко.

 

И в десетото десетилетие на своя живот прославеният народен лечител Петър Димков бе по младежки пъргав и неуморим. Когато го питаха: „Как си? Как се чувстваш?", отговаряше тутакси с усмивка: „По-добре, отколкото заслужавам!". Понякога обясняваше:

- На кои години съм, а работя, както като бях на 50, дори по-добре.

Събуждаше се сутрин точно в пет, сякаш по сигнал на полкова тръба. Нямаше вид на човек, който се тревожи, че закъснява за някъде, но не приличаше и на такъв, който няма представа какво го очаква. Залавяше се веднага за онова, което наричаше „моята гимнастика". Тя се изразяваше в раздвижване на всички мускули на още спящата сънлива плът. Бързо и „немилостиво" събуждаше ръце, нозе, врат, слабини - възкръсваха от съня в началото на деня, който обещаваше труд и само труд. Лечителя сякаш ги изтръгваше от „нищото на съня", за да ги върне в живота - в съзнателното усилие на труда, който предстоеше.

Още по-важно бе онова, което занимаваше мисълта му: то се изразяваше в отдавна обикнати и мъдро тачени вричания - той ги повтаряше наум, но си позволяваше и да си ги нашепва, сякаш съкровени тайни, обещания за работа и живот. Размахвайки нозе и ръце, уговаряше себе си: „Предстои ми плодотворен ден и аз съм се подготвил за него. Ще отговоря на писмата на всички страдалци, които са ми писали. Ще приема когото мога. Никому няма да откажа добра дума и съвет..."

Така разговаряше със себе си, със своята възвишена вътрешна същност - вече будна и изпълнена с желание да действа. Всичко му бе добре известно и подготвено от предишния и още по-отколешните дни, но възможността да си го каже като вид клетва бе особено насърчително сутрин и осмисляше огромния, безкраен ден пред него.

Защо държеше толкова много и тъй строго на сутрешното разсънване и вричанията си? Това му помагаше да прекрачи от вчерашния в днешния ден, без да губи време. Загубата на време за него бе загуба на живот. Пропиляване на живота. Вид бавно самоубийство. Вид бягство от отговорност - от огромните изисквания на взаимопомощта, каквато в нейния възвишен и идеален вид е общуването на хората.

Бързото, енергично разсънване буквално за броени минути го привеждаше в пълна готовност. След гимнастиката отиваше да се избръсне и докато го вършеше, от време на време тихичко си подсвирваше. Правеше го по навик, но често на мнозина бе обяснявал значението, което отдава на привидната безсмисленост на подсвирването. Изглежда, то имаше същото незаменимо значение, както вричанията по време на гимнастиката - само че без думи - със звуци, които сами по себе си не изразяваха нищо определено (трудно бе да се познае какво точно си подсвирва), но бе ясно, че е важно самото подсвирване, като вид особена нагласа на духа, знак на готовност за труд и живот.

Още в тези първи минути на новия ден проличаваше уважението му към самия себе си и към онова, което му предстои да прави. Полага се човек да бъде не само готов за това, което го очаква, налага му се или предстои да свърши, но и да даде подходящ израз на въпросната готовност.

Затова Лечителя не пропускаше нито ден, без да се обръсне -нещо, което на неговата възраст изглеждаше простително. Но би било измяна към онова неизменно уважение, което изпитваше към работата си - тоест към своя живот, осъзнат като неоценима и единствена възможност за човека да постигне нещо достойно.

Оставаше му още да се облече - в костюм, с риза и вратовръз­ка - и можеше да се запъти към бюрото си в ъгъла на стаята, почти както на аудиенция.

Ето го на любимото му място, зает с любимата работа - с ведра и просторна душа, с лице, озарено от добродушно сияние.

Бе среден или дори дребен на ръст; след деветдесетата си година бе започнал да оплешивява. Мустаците му бяха бели, „остри"; в очите му се таеше закачливост, която прозираше през неизменната и мъдро-печална откровеност на благото му лице. В погледа на този премъдър човек имаше нещо благословено и окрилящо: то идваше от него, изглеждаше, че засяга единствено него, но го приемаха като за себе си всички люде, с които общуваше.

Седнал на бюрото, се залавяше с приготвените от вчера писма, на които трябваше да отговори още днес, без отлагане. Не бяха малко. И не всички бяха от България. Купчето пликове бе донесло до него множество човешки тревоги и безпокойства. И благодарности. Някои бяха предварителни, като вид вяра в Лечителя - все едно дали го познаваха, или не. Споделяха страдания, на които никой досега не бе помогнал; единствената им надежда оставаше той. В тези писма се прокрадваше отчаяната и обезверена надежда, която сякаш се отказваше да служи на самата себе си и се предаваше - омаломощена и помръкнала - в ръцете му.

Всички писма бе прочел предишния ден, сега си ги припомняше и изготвяше отговора. Това бе не само неговият съвет, но и най-подробно указание какво е необходимо да се направи, за да се изба­ви страдащият от бедата си. Отговаряше на всяко писмо „изчер­пателно", тоест - преписваше специално за всеки адресат рецептите, които преценяваше, че ще му бъдат най-полезни. Препечатваше своите „инструкции" на лист с най-малка разредка, като си служеше с пишеща машинка „Континентал" (стара едва ли не колкото него).

Мнозина се бяха питали: как успява да отговори на всички, които го молеха за помощ, дори да плати разноските за всяко от тези хиляди и хиляди общувания, след като бе „обикновен пенсионер" със 112 лева пенсия. Защото никой никога не бе го чувал да се оплаква от недоимък и бедност. Напротив, неизменно изразявяше признателност на съдбата си, на живота, който му бе предопределен. Живот като на Христов апостол, в който няма повод за недоимък, след като всичко останало е възвишено и благородно.

Пред неговия дом (двуетажната стара къща на ул. „Златовръх") винаги имаше хора. Бяха там дори среднощ, застинали в нямо очакване да се срещнат с човека, в когото вярваха като на чудотворец.

И той наистина бе такъв: за него нямаше никаква тайна в познанието за болестите и лечението им. Не е бивало, разправяха страдалците пред неговия дом в очакване да видят Лечителя, да се докоснат до него - и той да не помогне на какъвто и да било болен!

Славата му бе почти небесна: сякаш не лекуваше, а премахваше страданието по силата на върховна промисъл и дарба. Пред него всяка болест се смиряваше и всеки болен се проникваше от надежда.

Течеше деветдесет и шестата година от неговия живот, а този мъдрец работеше все така всеотдайно и съсредоточено, както бе правил и преди десетилетия. Съумяваше да придаде на живота и труда си насъщната необходимост на волята, упорството и старанието, които винаги довеждат до резултат и удовлетворение.

„Аз ида отдалеч..." - бе казвал неведнъж за себе си. Имаше предвид не само географските измерения, а и нещо много по-важно.

Родът на баща му (Димови) и на майка му (Димкови) са от село Горно Броди, близо до Сяр. В този ъгъл, откъснат от живата плът на България, се таи някакво велико, засягащо цялото човечество прозрение.

Лечителя бе писал за себе си и своя баща: „Син съм на свещеник Иван Хаджи Димов, родом от село Горно Броди, Беломорска Тракия, известен в този край като борец за църковна свобода и възрожденец, приятел на Гоце Делчев. През 1863 г. бил осъден от турците и гърците и бил принуден да се крие - като „монах" - в Зографския манастир в Света гора. По настояване на игумена сменил фамилното си име с това на майка ми - „прекръстил се" на Димков." Смяташе, че с този „ход" баща му успял да заблуди преследвачите си и въпросната буква му осигурила спасението. Няколко години българският свещеник Иван Димов (Димков) прекарал в манастира и предпочел този избор пред зловещите зандани на Едикуле в Цариград и бесилката.

Бе велик не само по баща, но и по майка. Тя е била - както разправяше неведнъж - будна, открита жена, прекрасно олицетво­рение на българския характер: трудолюбива, жизнерада, любвеобил­на, умна, съобразителна, любознателна.

Но най-забележителното е може би това, че нейният брат, вуйчото на Лечителя, Никола Димков (1859-1937) бил сред най-великите българи, известен и неизвестен, достоен за пантеона на българщината.

Н. Димков от малък напуснал Горно Броди и тръгнал по широкия свят. Попаднал във Франция, където завършил инженерство. Дълги години се подвизавал като откривател: има записани световни патенти за технически изобретения - стикове за вагони, механизми за товарене-разтоварване на насипни товари и пр. Необикновено предприемчив, той се озовава в Цариград и основава там фабрика за подкови - индустрия, чието значение съвременният човек не може да си представи, но която навремето си многократно е била споменавана и възхвалявана в европейския печат.

С едни подкови само изобретателят едва ли би могъл да измине този шеметен път, който го въздига високо в българското национално самосъзнание: намесва се в политическия живот, вдъхновен от идеята да се сбратимят народите, да се изгради едно достойно за себе си човечество. Тези идеи в бурните и „алчни" години в началото на XX в. съвсем не са допадали на множество хора. Но българинът Н. Димков повежда истинска борба за тях, печели привърженици, получава помощ едва ли не от цяла Европа. Връх на делото му е знаменитата брошура „Звезда на съгласието", написана на френски, издадена от инженера и разпространена сред правителствени среди в цял свят. Какво е забележителното на тази брошура? Това, че тя разисква и утвърждава проблемите на дружбата и разбирателството между народите и призовава всички - политици, военни, дипломати, обикновени хора -на борба за създаване на единен световен политически институт за дружба и сътрудничество, който да обсъжда и решава всечовешките дела. Н. Димков създава идеалния прототип на онова, което по-късно се осъществява с Организацията на обединените нации (ООН). Това се постига от хора, които в увлечението си несправедливо „забравят" първовдъхновителя на тази идея. Но така или иначе той е българинът, автор на хартата за човечност и прогрес, от самия него поетически обозначена като „Звезда на съгласието".

Превежда брошурата си и на гръцки, разпространява я навред, въодушевен от приема, който тя среща.

В третото десетилетие на XX в. Н. Димков живее в Цариград като виден промишленик и дипломат с огромни връзки в цяла Турция и на Балканите.

На него България дължи още едно неоценимо дело. Той използва дипломатическите си дарби и измолва от турските върховни власти да предадат на България документите за нея от общия цариградски архивен фонд. Постига успех, чието значение никога няма да бъде измерено по достойнство - толкова е необхватно то. Към България поемат няколко вагона с документи, отразяващи няколко века събития.

Ешалонът - според Лечителя - пристигнал на гара Подгорица и тук бил натикан в глуха линия задълго - докато най-сетне (и то трябвало да се очаква) една нощ избухнал пожар и в него изгоряла „историята" на България. (Защото, често повтаряше Димков, няма история без документи, нито народ без история.) А с българите се случило точно това на въпросната гара, където месеци наред безстопанствено „лежала историята на отечеството ни".

Какво всъщност е станало в онези смутни времена, човек може да се догажда, само като научи, че сред спасените все пак документи е и протоколът от съда на В. Левски...

Бащата на Лечителя бил забележителен човек: знаел гръцки, арабски, арменски. Общителен, пламенен, темпераментен. Известно време живял под заплахата на страшните турски зандани. Мъчително преживял раздялата със семейството си, когато „потънал в светогорската нелегалност", но издържал и това. Веднага след подписване на Санстефанския договор в 1878 г. натоварил оскъдната си свещеническа покъщнина на магаре и поел към София.

С необикновената си интелигентност поразил софийските духовници и те му отредили място на свещеник в храма „Свети Крал" („Света Неделя").

До стотната година на живота си свещеник Иван Димков (Димов) всеки ден посещавал храма - „слизал" от своята самотност на още несъществуващата улица „Златовръх", придружен от сина си Петър, за да присъства на вечерня.

Познавал се с всички по-първи хора на България; вредом бил приеман с почит и драгост, слушали го захласнато и ценяли мнението му на много патил и мъдър човек.

Починал ето така: върнал се с Петър от вечерня и се усамотил в стаичката си - тази, която гледа от горния етаж към улицата. Предугадил часа на раздялата с този свят и - според неписаната традиция -останал насаме със себе си, вслушам в онези съкровени движения на душата, които бележат края на едно битие и изпълват човека (посве­тения!) с тайната на предстоящото. Това е върховна минута на равносметка, когато на мъдър човек като него неудържимо се приисква да остане сам. Снаха му (съпругата на Лечителя) почукала на вратата - трапезата за вечеря била сложена.

Свещеникът бил вече на път към отвъдното и с непознат глас ка­зал - да вечерят, да си гледат работата, а той ще остане тук още малко... Напускал света на живите с упованието, че му предстои нещо важно и възвишено.

Когато снаха му се решила да го покани отново на вечеря, той вече не отвърнал с никакъв звук. Лежал по гръб, с ръце една до друга и с просветлено, необикновено подмладено лице - в стотната година на своя живот.

Майката на Лечителя починала по-рано - по време на Първата световна война. Умряла от любов: така силно обичала двамата си си­на Петър и Димитър, че щом убили по-големия във войната, тя залиняла и скоро си отишла от света.

Когато Димков напомняше, че идва отдалеч, между многото основания да говори така бе и благословията, която по рождение бе получил от баща и майка- и двамата необикновени личности, от онези, за които се казва, че изпреварват времето си.

Майка му била забележителна родолюбка. Родила Петър на 20 март 1886 година. По онова време семейството на Лечителя живеело приблизително там, където сега е пл. „Възраждане". Това било софий­ска окрайнина. Зиме вълците от Витоша се спускали до последните къщи на столицата. Лечителя ги виждал неведнъж в онези години.

Както много мъдри българки, уважаващи традицията, и майката на Димков имала слабост към билките: не пропускала да набере достатъчно за зимата, да ги скъта на проветриво и сухо място и да помага на всекиго, който се нуждае.

Впечатлителният й син не пропускал да присъства, когато при нея идвал някой страдалец - за съвет и „билка". Не може да не са му правили впечатление онези жестове, които са, така да се каже, „съд­бовно" свързани с билките. Майката давала билки по предназначение, естествено съобразно премъдрата и толкова оптимистична поговорка: „За всяка болка - и билка".

Но невинаги постъпвала така - не всякога нареждала на посе­тителя какво да си приготвя за болката, как да го прави, как да се лекува. Понякога просто се присягала към китката набрани от нея билки (и брани най-вече на Еньовден, 24 юни - отредения от Бога ден за великата беритба) - и давала на страдащия: да си направи отвара и да я пие преди ядене. Не пропускала да прибави:

- И да вярваш в тази билка, защото тя не е каква да е - Божа тревица е!

Какво би могло да означава всичко това, наподобяващо не толкова лечение, колкото заклинание? Още невръстно момче Димков си поставял въпроси, които после решавал цял живот - и то тъй успешно.

Онова, което го изумило при запознаване с билката (и което споделял с майка си), след това разгласявал навред: една-единствена билка съдържа в себе си целебните вещества и на безброй други, така че носи полза при всякакви заболявания. Установил тази „поливалентност" на лечебносгта, която се доказва едва ли не с всяка билка. А какво би било, ако билките се съчетават една с друга?

Когато се научил да пише, майка му доставила специална тетрадчица и в нея синът под нейна диктовка записал рецептите, с които си служила, както и поуките от нейния лечебен опит.

Било е в самия край на XIX век.

Но ето че в живота на Лечителя настъпила промяна: започнал да се оплаква от всякакви болки, схващания, неразположения, главо­болия и пр. Озадачаващо било, че рецептите на майката не помогнали и чайовете, които му приготвяла, не го освобождавали от напастта на болките. В края на краищата се получило така, сякаш бил обречен да отрече с болестта си и опасностите от нея надеждите и упованията на майката в нейната медицина.

Междувременно било решено в Русия да се изпратят за придобиване на военна опитност и се обучат за бъдещи офицери децата на видни политически и възрожденски деятели. Сред тях попаднали Петър и Димитър Димкови. Постъпили във военното училище в Петербург.

Петър пристигнал в Русия заедно с нелечимите си болести, които го довеждали до отчаяние - в училището, в обкръжение от млади и здрави момчета. Имало е и една минута, за нея си спомняше много рядко и със завоалирани символични оценки, минутата, когато болките «по цялото тяло" го изправили пред дилемата на самоубийството!

Спасила го случайност, на която отдаваше фаталистично значение: в Петербург по онова време излязла медицинска книга от Френския автор Платен, озаглавена „Нов начин за лекуване". Купил тази книга и тя станала съдбоносна за него. Научил наизуст и прилагал към своите болки „нетрадиционните" съвети, които му давала.

И оздравял!

Това било всъщност единственото заболяване на Лечителя за целия му дълъг живот.

Често разказваше този епизод от живота си. Признаваше яркото му начало за себе си. Разказваше го по-късно, когато бе успял напълно да вникне в него. А на младини просто четял много, разсъждавал върху поведението на хората, тяхната необикновена съдба. Привличало го най-вече онова, което възвеличава човещината. Най-честият повод то да се установи е подвигът, себежертвата. И още една добродетел, която Лечителя цял живот бе поставял над всичко: взаимопомощта. Тя тържествува по особен начин при заболяванията, домогва се до върховно-символни тайнства - например помощта, която даден лекар оказва на определен болен. И все пак - колко малко се знае за нея...

А събитието, което по особен начин „коригира" схващанията (предположенията) на Лечителя, било ужасната холерна епидемия в Петербург през 1902 година. В една нощ заболели неколкостотин юнкери във военното училище. Всички били предупредени за опасност­та, наподобяваща „бич Божий", върховно нещастие, наказание.

Болест и отмъщение! Младият невръстен юнкер бил склонен именно така да оценява гибелното бедствие. Ако някой можел да бъде спасен от болестта - той би бил смятан не просто за късметлия. Изведнъж на Лечителя му хрумнало, че може да бъде такъв, дори че трябва и ще бъде такъв. Надеждата го обзела като предчувствие, завладяла цялата му душа, събрала силите му като в юмрук. Казал си: „Очаква ни голяма беда! Ще има мъртви. Но аз няма да се разболея!" С цялата си воля се противопоставил на бедствието. И го надмогнал! („Аз си казах: „Петре, не бива да заболяваш. Не само ти имаш нужда от себе си...") Тоест младият човек поставил в съотношение към бедствието близките си, своите майка, баща, роднините... А може би и България, на която бе започнал да служи, макар и като руски юнкер!

И станало нещо кошмарно: за една нощ холерата покосила 400 млади юнкери в училището. Приличало на екзекуция, по-масова от смъртта при артилерийски обстрел. На сутринта изнасяли на носилки умрелите...

По-късно щеше да припомня по различен начин събитието, вплетено в неговата философска здравна доктрина, която е сама по себе си едно от най-забележителните постижения на българското прозрение и гениалност.

 




Поделиться с друзьями:


Дата добавления: 2015-06-26; Просмотров: 373; Нарушение авторских прав?; Мы поможем в написании вашей работы!


Нам важно ваше мнение! Был ли полезен опубликованный материал? Да | Нет



studopedia.su - Студопедия (2013 - 2024) год. Все материалы представленные на сайте исключительно с целью ознакомления читателями и не преследуют коммерческих целей или нарушение авторских прав! Последнее добавление




Генерация страницы за: 0.052 сек.