Човек живее, колкото трябва, и умира, когато се съгласи

Обичаше да повтаря тази си мисъл, с която всеки от нас сякаш дразни съдбата. И добавяше: „И заболява човек не когато ко­варната болест го нападне, а когато той й позволи това."

Към 1900 г. имал две извънредно важни опорни точки в науката за болестите: човек е невъобразимо по-силен от всяка болест (което само по себе си е извънредно оптимистично!) и лекарствата на човека, с които той се противопоставя на болестите (а именно билките), са също така неимоверно по-силни, отколкото се предполага.

В тези две „упования" е затворена почти цяла философска доктрина или дори съдба. Според нея болестите (чиято „участ може да бъде заболяване и умъртвяване на човека, но и дори обратното -победа на човека над тях") изпъкват не толкова с унищожителността си, а с особената „справедливост" (или несправедливост), която изра­зяват. И когато това е налице, когато се случва, показва и ред други извънредно важни достойнства на човека, обществото, човечеството.

Цели три десетилетия е посветил на армията. В нея водел двойствен живот, половината от който бил заключен за „външни погледи". Като редови офицер бил строг, но справедлив - с онази строгост, която се влияе от честта и се отнася повинно към нея.

Тези три десетилетия били много трудни. Сред тях изпъкват няколко събития с изключителна важност. Едното се отнася до обявяването на Балканската война. Често се връщаше към спомена за този есенен ден. Винаги отсъждаше: „Беше най-щастливият в живота ми."

Исторически преценено това е бил навярно най-щастливият ден на България: тя се вдига на оръжие, за да събере около себе си своите чада и постигне призванието си. Небивал, незабравим възторг обзема България! Всеки, където и да се намира, с каквото и да се занимава -изоставя личните си дела и тръгва с армията. Неописуемо, върховно пиянство на цял един народ, въодушевен от святата правда: да бъде под едно небе, на една земя с всичките си поданици.

През 1913 г. поручик Димков изживява тежката беда на поражението и смъртната опасност от гибел. Не от куршуми - от болести. От епидемии. От холера. Случва се така, че от холера загиват несравнимо повече войници, отколкото от куршуми. Положението на фронта става неудържимо. Холерата пламва навред! Тя посича хората там, където ги настигне - в окопите, по полето, на открито, под покрив.

Към армията се отправя заповед: всички да отстъпят, да изоставят болните (смятат ги за неспасяеми!) и се спасяват кой както може.

Ротата на Димков била фактически обречена да загине: съгласно генералната заповед трябвало да остане там, където е, с подозрението, че сред войниците има заразени и че било опасен риск да се приближават към останалите. В трагедията под Одрин той решил да изпълни заповедта на своето сърце и... ничия друга. Вместо да отстъпи, като обрече на гибел войниците, останал на мястото си. Имало вече болни сред тях. Навярно те били „осъдени" и заповедта да бъдат изоставени била жестока, но справедлива. Може би е било правилно, но Лечителя, потомък на възрожденци - решил въпреки всичко да не отстъпва нито крачка.

Успокоил войниците, че няма да ги изостави и никъде няма да тръгне без тях. С фелдфебела на ротата намерили лимонтузу, чай, захар, чесън - тоест онова, за което вече знаел, че помага (или „може" да помогне) при страшната болест. Потърсил го и го „доставил" най-вече за да убеди другите и себе си, че предприема нещо нужно и спасително. Но разчитал на друго: да не признае болестта, да не й отстъпи нито един войник!

Така се стига до необикновен епизод (в българската, а и в светов­ната история), който стои непосредствено до „яфенския рейс" на Наполеон, рискувал да се ръкува с войници, болни от чума, уверен, че не ще се зарази. Поручикът знаел, че е сред войници, поразени от холера, но не приемал, не вярвал, че може да заболее сам или че заболелите ще умрат. Застанал на десния фланг на ротата. Фелдфебелът - на левия. Притичвали се тутакси на помощ на всеки войник, който изразявал страх или някаква болка. И чудото станало: нито един войник от ротата не се разболял. Холерата - след като бездруго опитала да порази ротата, все пак отстъпила и като победа на правдата - войничетата се спасили до едно.

Лечителя много пъти се бе връщал към този страшен епизод от живота си и винаги се изумяваше от силата и непобедимостта на волята, която може да надмогне и невъзможното. Неизменно стигаше до прозрението колко важна е мисълта на човек за напътстване на собствения му живот и онова, което върши. Защото без съмнение бяха победили смъртната опасност от болестта с мисълта си, че ще я надмогнат. Тази упорита и волева мисъл сякаш беше направила невъзможно заболяването. Именно тя!

Лечителя съзнаваше и своята заслуга, но не позволяваше на спомените да го ласкаят. Съзнаваше силата и значението на своя пример. Водеше се от веселата, но правдива войнишка задявка:

- Сложи на една рота командир заек - и вече имаш рота зайци. Постави й командир лъв - и получаваш рота лъвове.

Поручик, капитан, майор, подполковник Димков винаги бе командвал лъвове!

През есента на 1917 г. бил тежко ранен в корема. (Раняван е общо четири пъти - нито веднъж в гърба!) В това фатално за него сражение куршумът го улучил на лошо място и той почти мигновено припаднал. Войниците на минутата забелязали какво е станало. По веригата на отстъпващите се разнесло: „Убиха капитана! Убиха капитана!" Не го изоставили - жив или нежив - бил любимият им командир.

В лазарета, претъпкан от тежко ранени, в полусвяст очаквал реда си. Започнало да го обзема съмнение, че няма да дочака спасение, че животът е свършен. И се сетил, неподвижен на носилката (а тя била направо върху пръстта) за това с колко неща се бил заловил, колко работа го очаквала в живота... Работата оставала. Животът, изглежда, свършвал.

За малко лежал в полевия лазарет. Натоварили го на влак за вътрешността на страната, където го очаквало дълго лечение. Носилката му вмъкнали в коридора на претъпкания влак: всички места били заети. По пода лежали - в носилки или без носилки - брадясали, бледи, отчаяни мъже. Този влак бил най-тъжният и най-бавният, с който Димков пътувал дни наред към България.

Впрочем капитанът бил тъжен, но не отчаян. Отчаяние в своя живот не е изпитал ни веднъж. И сега също - опънат на носилката с незаздравяваща рана и опасност от фатално възпаление, премислял живота си - и със самата мисъл продължавал да живее, сйкаш за да остане покрай него и тя. Ден по ден и час по час в тази безизходна тревожна тъмнина, в тоя влак, пълен със стонове, охкания и викове от болка, обреченият на смърт човек събирал силите си - капка по капка, и надеждата си - спомен по спомен, за да устои на злото срещу себе си. Бездруго имал сили за това и отстоял.

Лекувал се дълго. Всичките му рани оздравели. Белезите им били скрити от дрехите.

През 1919 г. напуснал армията с чин майор и заминал за Виена с жена си. Предприема това в желанието да устрои някак семейството си в печалната, безнадеждна покруса на загубената война. Излекувал се от всички рани, но по тялото му останали белезите на вече преживяното, което го карало от ден на ден по-дълбоко да се замисля над собствената си съдба и призвание. Трудно му било да я съизмери с промените в живота, с общото униние и бедност, с ужаса на погрома. Така може да се обясни донякъде защо във Виена се заел да учи сче­товодство (професия, от която смятал да се издържа), а не медицина. Жена му пък се заловила да изучава модата и се посветила на шапкарството.

Не било нужно кой знае колко време, за да установи, че от него няма да излезе никакъв счетоводител. Напротив. Връх в съзнанието, в омърлушената му душа взело усърдието, свързано с болестите и опаз­ването на здравето.

Странно е, но от Първата световна война майор Димков излязъл озарен повече от всякога от желание да лекува! Заради това е още по-странно онова кратковременно „счетоводно начало", което така или иначе присъства в неговата биография.

Във Виена се озовал в същинско море от медицинска литература, както и от небивало научно оживление, създало името и славата на виенската медицинска школа (особено в психиатрията). Увлякъл се да изучава тези „моди", които в град като Виена следвали една подир друга, сякаш всяка произлизала от предидущата и бързала да се отрече от нея. Това се оказало важно за Лечителя. Скоро той си дал сметка какви предимства има, че е изучавал българската народна медицина - макар и между другото - и е почерпил от нея мъдростта на прозрение, което от ден на ден ставало все по-ярко.

Прехвърлил томове литература във Виена - вечер, след счетовод­ните занимания и с едно въодушевление, което нищо не можело да помрачи.

По-късно, когато ще си спомня тези две трудни следвоенни години, ще отбелязва с доволство, че прочел неимоверно множество немски медицински книги, че ги изучавал, водил си бележки по тях. И всички те му послужили като сетен аргумент в полза на „нетрадиционната" медицина, на „алтернативното лечение" на човека.

В края на краищата нещата заели местата си: Лечителя не станал счетоводител. На жена му пък не стигнали средствата, за да се отдаде на шапкарството, интерес към което имали само определени кръгове на обществото.

А ето и едно щастливо за него събитие: на България било разрешено да оживи армията си и, както е редно, обърнали се към най-ярко проявените офицери - сега запасняци - да се върнат отново в строя. И майор Димков се върнал във войската - за повече от 10 години.

Този епизод от живота му започва във Варна. Лечителя и семейството му пристигнали тук. Майорът бил назначен за началник на варненския гарнизон.

С какво се заловил в онези трудни времена? С какво го помнят във Варна и до днес, а историята на България ще го помни навеки? С Аспаруховия вал! На мястото, където се издигало съоръжението на Аспарух, от което до наши дни са останали само развалини, изравнени със земята, Лечителя се въодушевявал от миналото - с неговата слава и величие.

Започнал да посещава мястото и си представя какво е било то и как е изглеждало. Тревожели го въпросите: как и със силата на какви жертви Аспарух се е добрал дотук? Откъде е тръгнал? Не е ли било логично да продължи в тази именно посока, а не да „завива" на юг? Колко време е прекарал в подготовка за преминаване на Дунав - до „скока" при Варна. На кого е било нужно да се сражава, за да наложи волята си?

Защо така, а не инак са се сложили нещата около българската история? Какво изразяват те? Божие проклятие или, обратно, горчива милосърдност, съпроводена с предсказания за тегла и беди - безкрай. Що за знамение се таи отвъд късото, но фатално решение на Аспарух: «На юг! Там."

Пророчески думи! Жест на пророк: ръка, насочената юг, с гръб към безкрайните степи и пространства, през които години наред, крачка по крачка, в оспорване и упорство едно племе търсило и най-сетне намерило себе си.

Организирал с небивало въодушевление работата по възстано­вяване на вала. Тъй като успял да го види във въображението си, не му било трудно да привлече сподвижници, да организира безработни и безимотни - да се трудят за нещо, което на пръв поглед никому не било необходимо. Единствено той навярно си казвал: „Сега за нас, българите, тук няма по-важна работа от усилието да докажем и покажем какви сме били, кого сме наследили, откъде идваме и какво можем."

И така за онази далечна и смутна за народа ни година стотици варненци се хванали да „оживяват" Аспаруховия вал. Припечелвали по някой лев, но важно било самочувствието им, сякаш изведнъж досетило се за себе си в унинието на следвоенното време.

В това свое дело Димков бил подпомогнат от прославения приятел на българите - Карел Шкорпил, който между другото се занимавал с разгадаване на човешките личности по „дреболии", съхранили се някак след тях. Естествено било да се интересува от личността на оня, който „рискувал" да доведе народа си от далечното Поволжие до морето тук и да избере точно това място за свое и на събратята си отечество. Според Шкорпил Аспарух - човекът на премъдър исторически подвиг - бил личност волева, даровита, силна, целеустремена, интелектуално високо извисена. Тази реставрация на духовния облик ученият направил с помощта на запазени по негово време „отломки" - главно кости, черепи. Дошъл до извода, че племето на българите било изключително умно, достойно за историческата мисия, която му се паднала да осъществи.

През 1924 г. Димков служил в Бургас, началник на тамошната войскова част.

Печални години били тези: ден и нощ към града прииждали и прииждали изселници от Беломорска Тракия, с по една бохча вещи, гладни, полуголи, отчаяни, изтерзани. Градът се препълнил с нещаст­ници. Те гладували. Местните жители късали от залъка си, за да ги нахранят, но гладът бил повсеместен.

За тези хора било истинско щастие, че тамошната военна част се командвала от майор Димков. Тутакси се заловил за работа, отделил превозни средства: каруци, коне, съоръжения и всичко, което било в негова власт, за да помага при различните работи, свързани с устройването на бежанците.

Но най-важното, с което се захванал, било събирането на помощи от къща на къща. Оглавил работата така, че от всеки дом, от всяка къща, дюкян, учреждение, всичко, което би могло да се насочи в помощ на преселниците, било заделено и предоставено на нуж­даещи се.

Застанал начело на благотворителния комитет, който тръгнал от човек на човек измежду по-заможните хора в града, за да изиска помощ, да получи подкрепа.

Десетилетия по-късно, като разказваше този епизод от живота си, той се просълзяваше от жал за нещастните си сънародници, продължаваше да страда от тази въпиеща неправда, която ги бе сполетяла като българи, бе ги обрекла на полугладно съществуване и несвършваща се до ден-днешен беда. Разправяше и един епизод, който приличаше на легенда: лично посетил най-богатия бургаски търговец. Последният без охота извадил някаква банкнота и сърдит я подал на офицера. Димков поел банкнотата и прошепнал:

- Само тази ли?!

- И това е много за тези никаквици! - избухнал скъперникът. -Махайте ги оттук, напълниха града с болести и боклуци, навред воня и смет!

- Как смееш! - вън от себе си, за пръв и навярно за последен в живота си, извикал Димков и изтеглил сабята от ножницата.

„Щях да го убия като нищо - не пропускаше да прибави към разказа си Димков. - Кое как, сдържах се, ръката ми трепереше, като стисках сабята над главата на оня мерзавец..."

През 1934 г. подполковник Димков служил в Карлово. Съдбата и тук му изпратила изпитание. То е свързано с Левски. В тогавашната община взели решение да съборят родната къща на Апостола. Както се оказало впоследствие, черното решение произхождало от черни Души, далечни роднини на Левски.

Димков научил в последната минута, че в общината решили да съборят родната къща на Дякона (оправданието за това бил уж новият регулационен план). В деня, когато работници щели да започнат събарянето, изпратени от него войници обкръжили къщата и преградили всякакъв достъп до нея. Събарянето било осуетено. Но то струвало много ядове на Димков: била организирана хайка против него; написали изложения до командващия войските в Пловдивски окръг за „своеволията на подполковника". Стигнало се дори дотам, една сутрин с военен джип в Карлово да пристигне самият генерал, Димков го посрещнал сдържано и почтително. Генералът настоял да изслуша подполковника. Последният му разказал всичко. Накрая заявил:

- Може да отмените заповедта ми, може да разгоните постовете, които съм разположил, но тогава ще трябва да прегазите мен, за да стигнете до такова престъпление! Защото само най-голям враг на България може да се реши да събаря подобна светиня!

Подполковникът бил наказан - „формално" макар - за действията си, но генералът разбрал за какво става дума и помогнал да се спаси къщата на Левски.

Уместно е да се припомни епизодът, който Петър Димков не пропускаше да разкаже, колчем станеше дума за родната къща на Левски. Явили се при него (първия военен командир на Карлово) група местни турци - из сиромасите най-вече. Те също научили, че общината възнамерява да събори родната къща на Апостола, а подполковникът се възпротивил...

- Да те благослови бог и да те пази - заговорили развълнуваните турци, - че така браниш къщата на Ицко!

С това име назовавали Апостола (споменавали го помежду си), макар че всъщност никой от тях не го познавал лично. Но знаели за какво се бие, искали и те тази правда, за която той загинал. Предали парите, които били събрали помежду си - за да се възстанови къщата на Апостола, да се поправи и подкърпи. Те набавили бояджийската посуда, която била изчезнала от къщата, а дотогава била неразделна част от нея. С една дума турската сиромашия почувствала за какво става дума и безстрашно се намесила, за да се отстои правдата.

Този епизод от пребиваването си в Карлово Лечителя разказваше винаги с треперещ глас. Сълзите напираха в очите му. Изпълваше го гордост и умиление.

Бездруго примерът на Левски бе направил от него вдъхновен почитател на републиката, за която бе мечтал Апостола. Той бе убеден републиканец.

Димков беше един от най-ярките патриоти, които е имала България. Неговият живот се бе „слял" без остатък с живота на Отечеството, бе осмислен от дълбока убеденост, че България е единствената в света, достойна за любовта, която изпитваше към нея. Любовта му към България сякаш излизаше извън всякакви измерения, тя озаряваше всичко, вдъхваше възвишен смисъл на живота му.

Преди всичко друго - като природа - за Лечителя България бе най-красивото, което има на този свят. Къде другаде на планетата върху педя земя се е събрала толкова хубост и благодат, красота и вдъхно­вение, радост и свежест? Получаваше се така в неговото преклонение пред България: можеш и трябва да обичаш тази земя, защото няма друга като нея! Тя заслужава любовта, преклонението и възхищението на повече от всеки друг кът на света.

Но това едновременно е и знакът на някакво височайше благо­воление към българите, на които е отредено да пуснат корен в тази част на света, да се раждат и умират тук, да се борят и побеждават в пределите на едно Отечество, което никой с нищо никога не би могъл да им замени.

Лечителя бе обиколил крачка по крачка, педя по педя нашата земя. Познаваше я още от дете и след това - цял век - дълъг живот, възвишено осмислен от прекрасната природа, сред която се е появил, развил, възмогнал. Знаеше всяка българска рекичка, долчинка, село, град, местност. Беше ги обикалял - понякога „просто така" от любов, от дълбока вътрешна потребност, а най-често по повелята на военната служба, на войнишкия дълг или по-късно във връзка с титаничното усилие да се опознае българската народна медицина - навред, където се проявява тя, чрез хората, които вярват в нея и я признават.

Едновременно възвишено-патриотични и логично-прагматични са били поводите, тласкащи го към дълги, непрекъснати пътувания. Това са били, може да се каже, експедиции на неговия търсещ дух из пределите на нещо, което няма граници: любовта към отечеството. При него тя винаги е била съчетана с любопитството да научи всичко, което още не е успял да узнае, за да се превърне в призвание любовта му към тази единствена страна в света: неговата Родина.

Дата добавления: 2015-06-26