Няма нелечими болести!

Как бе осъществил делото на своя живот? Как се бяха обособили тези три големи тома, включващи българското знание за болестите и лечебните средства, озаглавено „Българска народна медицина"? Казано инак: как „се събра" на едно място морето от сведения, пръснати във времето и пространството, и недостъпни за погледа на страдащите?

Благоговейно признаваше, че тази медицина за него започва с рецептите на майка му, които записал под нейна диктовка. Немного на брой рецепти за най-банални заболявания. Ето основополагащото събитие, с което започва „Българската народна медицина" на Димков. Решаващо се оказало синовното признание, любовта към майката, вплетена в едно толкова необикновено дело, каквото било това първо „рецептурниче", отразяващо знанията и умението на една мъдра жена. А всъщност то е само началото. За едно момче на 12-13 години, записало рецептите на майка си, те са само първата крачка в началото на един път, който не е било възможно да се предвиди. Изпълнен със съзнание за полезността и необходимостта от въпросното дело, Лечителя постепенно, но упорито се приспособил към тази вече един­ствена и въодушевяваща цел на живота си. Нямал избор: можел да „сглоби" „Българска народна медицина" по един-единствен начин -като събере цялото знание на българите за болестите и лечението им. Такива опити са правени и преди него, и много отдавна, но всички те (някои широко известни и „популярни") не са нищо друго, освен непретенциозно събиране на едно място чутото и наученото - за болестите и лечението им. В историята на българската народна меди­цина съществуват множество подобни „записвания". Достатъчно е да се постави кое да е от тях край 3-те огромни тома на „Българската народна медицина", за да се „види" разликата, да се осъзнае необик-новеностга на делото, осъществено от Димков.

Случило се така, че търсаческата, „изследователската" работа, придружаваща (а и обуславяща) събирането на народната премъдрост за болестите и лечението им, разбудила вродения гений, който носел в себе си. И въпросното събуждане се обособило като необикновено упорит стремеж, небивало рвение и постоянство, готовност и всеотдайност - събрано във винаги остър и бдящ интерес към всичко, което засяга болестите и лечението им.

Изпъква моментът на състраданието, който може и сам по себе си да мотивира подобно страдание: безброй хора боледуват, стотици са болестите, от които страдат - всекидневно и повсеместно възниква необходимостта да се справят с някакво заболяване. Естествено било да си помагат един на друг, да си съобщават вече наученото, да се съветват, като се осланят на преживяното и (това е особено важно) на чутото от някого. Изобщо векове наред до възникване на възмож­ността за записване и съхранение медицината била като фолклора -предавала се е от уста на уста.

Лечителя се оказал исторически най-подготвеният да сложи в ред хаотичното дело: да извлече от познавачи, лечители, мъдреци, страдащи и пр. онова, което те знаят и могат да разкажат за страданието си, за предприетото лечение, за резултатите от него.

Как го е осъществил? Най-напред - със съзнание, че трябва да се залови за него. Случаят наподобява гениалната идея, озаряваща големия творчески ум. В един момент, в началото на века, не в България, а в Петербург Лечителя стигнал до тази идея. Може да се каже, че тя го връхлетяла внезапно, като мълния.

Става дума за времето, когато успял да се справи със собствените си „тайнствени болести". А то не ще да е било банално излекуване от беда. Това е сякаш промисъл, „поръчителство" (чрез щастливата избава от болестите), че съществуват възможности да постигне изумителни неща. Много вече са постигнати, но са „пръснати", предават се от уста на уста като народни песни. Сравнението е благодатно: както една народна песен, предавана от поколение на поколение с всеки нов вариант се приближава до „увенчаващата завършеност", до съвършенството си - така и с рецептите, съобщавани от човек на човек (от болен на болен), се осъществяват „конкретни" подобрения, с които те придобиват най-автентичен, т. е. най-действащ вид.

Но докато с народните песни се занимава цял народ и всеки на своето място, по свой повод „внася" нещо в известната песен и прибавя и лично участие, в делото по събиране и усъвършенстване _на народните рецепти за болестите Лечителя бил сам.

Неговото дело е лично!

В Петербург той доста разширил рецептурничето, продиктувано _му от майка му - просто от нанасяне на всяко съображение, съвет, указание и п р., на които бил свикнал да дава ухо и си води записки. Към вече известното добавял ново и ново. Особено любопитен бил към преболедувалите някоя болест и излекували се от нея. Записвал лековете, начина на приложението им. Следвало „двойно проучване": на едно победено заболяване чрез конкретното лечение, което завършвало с успех, и вникване в „симптоматиката" на болестта, при която се е получил съответният резултат.

Всъщност това е било и най-трудното за него. Не е разполагал с убедителна нозология, т. е. уточнения на симптоматиката на отделното заболяване. Не се осланял на достатъчно убедителни и надеждни схващания, уточнения (постигнати в хода на съответната лечебна практика или почерпени от конкретните случаи). Нямал подобна опора. Трябвало да си я създава сам. Така че всяка нова рецепта, която включвал в своите рецептурници, била едновременно и някакво уточнение (или въпрос, съмнение, „хипотеза"), отнасящо се до болестта, а не само до лечението й. Тук прозира цялото величие на подвига: Лечителя изучавал лечебния опит на народа и едновремен­но - за себе си и за всички - уточнявал познанията за болестта, пред­решаващи в някаква логична степен приложението на конкретно лечение (което на свой ред в хода на практическото си осъществяване му давало съответното основание за корекция, изменение, усъвършенстване). Поставял всяка нова рецепта, медицински факт, наблюдение и хрумване в съответствие с онова, което е могло да се съпостави, за да „придвижи" макар и крачка напред голямото дело.

Вършел го със съзнанието за върховен патриотичен дълг. В продължение на години трупал рецепта след рецепта. При всеки разговор, все едно къде, при всяко упоменаване на болест и лечение, съвет или съждение тутакси записвал онова, което му се струвало важно. Понататьк усилието му изглежда раздвоено: от една страна, „количеството" конкретни рецепти, съвети, указания и пр. изисквали подбор - т. е. преоценка, която била възможна само при съответно преосмисляне на конкретната болест, на представата на народа за нея и лечението й. Казано инак, събирачът на рецепти Димков изграждал „в себе си" познавача на болестите. Вън от тази двойна зависимост би било невъзможно да сложи ред в собственото си дело, което към годините на Първата световна война вече взело „големи размери". Разполагал с няколко хиляди записки на рецепти, които постоянно разширявал, усъвършенствал или осъждал на забрава (когато намирал основанията за това). А основание за подобна селекция е могла да бъде само убедеността му, личната му преценка за болестта съобразно познанието за нея.

- Със своята народна медицина - неведнъж бе говорил той -българският народ се е лекувал в продължение на 1200 години. - Имаше предвид и епохата до Освобождението; снизходително „изваждаше" времето след Освобождението като „нов" период и уточняваше: - Тази медицина е доказала категорично своята полза. Без нея не би имало български народ. Той просто не би оцелял от болести и епидемии!

Успоредно (а по-точно е да се каже взаимнообусловено) усъвършенствал познанията си и в друга област: ирисовата диагностика. За нея научил каквото е било възможно да се научи още в Петербург. Силно го впечатлил разказът на унгарския медик Печкели, който през една лятна ваканция гостувал в имението на свои близки и като тършувал из плевника, изведнъж се видял пред бухал, който нощувал (денувал) на въпросното място. Поразителна среща, с огромно значение за медицината! Печкели инстинктивно протегнал ръка да хване птицата и я сграбчил за крака. Тя била едра и силна, тутакси разперила крила, за да се изтръгне от ръката му, и при това усилие кракът й се пречупил. Буквално от сантиметри, очи в очи с птицата, той видял как в огромната зеница на бухала мигновено - в мига на счупването - потъмнял един отрязък от ириса на окото.

Било като знамение! Мнозина го сочат за начало на ирисовата диагностика, но истината е друга - например на древните египтяни била известна „живата връзка" между болния и неговия поглед. Премъдри лечители се научили още в онази епоха да гадаят какво точно показва окото, когато „в него" се появи „това" или „онова". По времето, когато бил в Петербург, юноша с високо съзнание за „свое дело" в живота, ирисовата диагностика се ползвала с достатъчно авторитет - и най-вече защото до помощта на опитни ирисолози прибягвали членовете на императорската фамилия.

Набавил си всички възможни книги по този въпрос и скоро изучил всичко, което било възможно да се научи за ирисите и съответните болести. Осъзнал нещо извънредно важно: има толкова ириси, колкото хора и толкова промени в ирисите, колкото са болестите им. Това означава: всеки ирисолог преуспява в своя система за диагностика по ирисите. Така от началото на този век Лечителя започнал да формира своята ирисова диагностика, която бързо и успешно усъвършенствал.

Въпросното прецизиране е аналогично на работата му над рецептите. За да се ползва „достоверно" от него, трябвало да го пресътвори. Нямало „готови" ирисологии. Доказва го със своята „Карта на ирисите", а по-точно „Ключ на очната (ирисовата) диаг­ноза". Това е „карта на двете полукълба" - т. е. на двата ириса, в които на определени точки, с абсолютно установено местораз­положение се „разполагат" всички промени на съответно („рецип­рочно") място в тялото. Проектират се като точки цели органи -например сърцето. Неговата проекция е в левия ирис, на нивото на стрелката, показваща три часа, и почти на средата между вътрешното и външното ограничение на ириса. Това е едно малко „островче", върху което се очертават - „ден и нощ!" - сърцето с възможните (и често фатални!) промени. Те се определят най-напред от точната локализация (на местоположението). Уточняват се в определена последователност - от горе на долу: аорта и медиастинум, ляво предсърдие, лява сърдечна камера с клапата й, дясно предсърдие, дясна сърдечна камера с клапата й, сърдечна обвивка (перикардиум)... Всичко е „проектирано" фактически върху една точка на ириса! Но за опитното око то е достатъчно и Лечителя никога не бе грешил в своите прозрения. Важен диагностичен знак в ириса е цветът на „точката". Той по правило е червен, но съществуват безброй нюанси, изразяващи здраве или болест, зараза, травма и всичко, което може да се случи. Този цвят също има оттенъци, изразяващи особености на поражението.

Разбираемо е защо при ползването на въпросната диагностика се иска остро, бързо и впечатлително око. То е също „нещо, което се изучава и усъвършенства". Той се бе захванал с него още в армията, в самото начало. Научил се бе да „поглежда" в очите на другарите си -по различен повод и най-често „на шега". Но с тези надзъртания оформял своята представа за болестите и проекцията им в ириса. От време на време подхвърлял какво „вижда". Към неговите занимания се отнасяли с разбиране и търпение. А чрез тях той набир!|л самочув­ствие за отговорностите, които съдържа всяка диагноза. При истински болен. С истински „поразени" ириси.

Става дума за епизод в „сянката на биографията" на Лечителя, но той му отдаваше голямо, едва ли не страхопочтително значение. Свързваше го със случай от своя живот (службата си) в Бургас в трагичните следвоенни години. В близко семейство единственото им детенце заболяло от дифтерит. Лечението вървяло трудно, болестта напредвала. Лекарите, които се грижели за детето, започвали да свиват безпомощно рамене. Една вечер те за последен път посетили детето и съобщили на родителите, че по-нататъшните усилия са безполезни.

Лечителя и жена му също били там. Всички посърнали освен Димков, който забелязал в израза на болното дете нещо особено. Усетът му подсказвал, че ще има промяна и тя вече загатва за себе си в поведението на обреченото дете, което изглеждало смъртно уморено и изтощено. И все пак...

Същата вечер Лечителя се престрашил (почти 20 години откак се занимавал с ирисология). Казал:

- Я да видя и аз какво става!

В покрусеното мълчание на присъстващите извадил от джоба си лупата за марки (с която не се разделял) и батерийка. Лъчът озарил „подземието" на ириса. В него изведнъж открил промяната! Болестта отстъпвала - това установил на секундата и в радостно изумление огледал всички:

- То оздравява! - споделил той. - Спасено е!

„Ирисовите прозрения" заемали навярно второ място в главния интерес на Лечителя към болестите. От рецептите на майка си до томо­вете „Българска народна медицина" той положил невъобразим, титани­чен, исполински труд да събере в едно всички „възможни" български знания за болестите. Проявил необикновено търпение, изумителна воля и старание. Защото всяка рецепта, която научавал, не само записвал тутакси, но и „проверявал". Съпругата му разказваше с колко нови и нови задачи я отрупвал всеки ден: като жена тя безспорно по-добре от него умеела да си служи „с варене и печене" - т. е. готвене, каквото в известен смисъл били тези безкрайни изпробвания на рецепти, с които той се занимавал от сутрин до вечер.

Особена грижа за него били „необяснимите" рецепти, почитани сред народа без доловимо основание за подобно отношение. Изпробвал" и тях. Може да се каже „дегустирал" ги, защото непре­къснато се въртял около жена си, докато тя по негово указание пригот­вяла една или друга отвара. Лечителя едва дочаквал последната да изстине и пристъпвал към „лична преценка" - опитвал я и веднага сякаш се вслушвал, „да я чуе". Отнемало много време.

Отварите от билки не се пият, разбира се, заради вкусовите им достойнства. Поначало всички лекове са „справедливо" горчиви и безвкусни, но имало нещо много важно отвъд този вкус, нещо, за което билката само загатвала, а за познаващия „езика й" то било важно. В България не е имало човек, който така добре и проникновено да е разбирал езика на билките, както Димков. За всяка отвара важно и решително си оставало онова впечатление (на пръв поглед вкусово), което тя му правела, като с нещо неизразимо свое навеждала творческата му инвенция към хрумване с изключително значение -почти във всеки отделен случай. За всяка билка определял различни изпитания и проби, отвари, смески и какво ли не още, докато точно определи („дозира") за себе си какви са достойнствата и възмож­ностите й. Записвал това в специално „досие" на болестта и билката; отпечатвал текста на старата машинка „Континентал". Държал преписа на масата си известно време, сетне го включвал на точно определено място в нарастващата с годините картотека.

Това е съкровище! Велико достояние на България и на света -няколко големи кашона, пълни с преписи на рецепти и бележки, отнасящи се до цялата медицина.

Ръкописите се пазят в дома на Димков. Непроучено или недопроучено - делото му се надява на своите продължители. Има основание да ги чака.

Дата добавления: 2015-06-26