Живей и помагай на другите да живеят!

Лечителят степенуваше по важност и значение насъщните неща. Преди всичко бе мисълта - основното в живота на човека и във Вселената изобщо. Тя е божествено призвана да води човека, да го подкрепя и му помага. Мисълта изразява духа на личността, т. е. възможностите на съзнанието да осмисля явленията, да ги проумява и оценява. Да ги използва за премъдрост, т. е. за по-нататъшно възвишаване на духа и мисълта.

По-високо от ума стои само разумът. Разумният човек е достигнал съвършенство в мисленето. Според Димков то бе вид справедливост или вездесъщ процес на справедливо съотношение между стойностите, значителни и сами по себе си, но придобили истинска цена, отговаряща на значението и възможностите им едва след като човешката мисъл ги е включила „в себе си".

Основното в този многолик и повсеместен процес е справед­ливостта, която тържествува над всичко в света благодарение на закона за причината и следствието. Негов подвид (или степен) е природният закон, който се отнася по-пряко към наказанията на човешките простъпки, и по-специално на заболяванията. Самата болест (и болестите като цяло) е система от стойности, които се появяват там, където човек наруши природния закон.

Тази подробност именно - нарушаването на природния за­кон - обясняваше конкретно какво е сторил някой, за да бъде „бе­лязан" със заболяване. Ако няма нарушаване на природния закон, не може да има и заболяване. Изключение се получава само в случаите, когато някой заболява в системата на една кармична верига, причината за която може да е дълбоко във времето (До „четвърто" или „девето" коляно); проявила се във вид на болест, на „наказание" доста след като причината - нарушението на природния закон, е „консумирана".

Такава „протрахираност" (проточеност) е възможна и в другите случаи, в които тържествува неподкупно великият закон за причината следствието. Която и да е простъпка в него води до съответно наказание като „компенсация" за моралния ущърб (какъвто се открива при всяко нарушение на природния закон).

Ако първата особеност на закона е в това, че той неизбежно тържествува - където и да е, когато и да е, то втората е в непременността на „ответната реакция" (назиданието, наказанието, изпитанието).

Третата се отнася до Върховния разум, който си служи с всичко около „причината и следствието", и съумява благодарение на своята (божествена неподкупност да въздаде в края на краищата всекиму полагащото му се.

Всъщност процесът на усъвършенстване е много по-сложен, отколкото изглежда. Защото Вселената великолепно би могла да мине и без планета като нашата, и без човечеството, което я населява.

Това е забележително, то е някакво изключение от правилото или може би - и като че ли точно него имаше предвид Лечителя -именно с човечеството се дава израз на нещо небивало в историята на „световния универсум".

И ако се следват неговите собствени закономерности, логично е да се допусне, че в процеса на невъобразими геологически пертурбации, ангажиращи Вселената, отделните слънца, планети, звезди, скитащи тела и пр., естествено се формира като водещ стремежът към по-съвършена наличност от тази, която се е проявявала в най-ранните „метеорологически бедствия". В самата Вселена, възникнала като че ли в хаос и безредие, съзрява необходимостта за ред и целесъобразност. Но единствено на земята те придобиват неподра­жаема форма на съществуване и развитие, начело на която стои човекът. И по-точно: неговата мисъл. Тя е, която въвежда нови „съразмерности" между явления и стойности и обръща всички процеси на битието към проблема за тяхното най-рационално, най-целесъобразно, най-справедливо самоосъществяване.

И човекът - сякаш пряко волята си - се оказва включен във вечното движение на живота, битието, Вселената като носител на съвършенство. По-точно като стойност, която може да онагледи и олицетвори съвършенството. Той тръгва да осъществява всичко това не без помощта на природата. Напротив! Съзнанието за природен закон, т. е. усещането за справедливо, добро, истинно и пр., го съпътства. И изглежда лесно, разбрал го веднъж, човекът да продължава по-нататьк до пълното тържество тук, на земята. Лечителя не вярваше, че последната е самотна в порива си към съвършенство. Напротив, смяташе, че е една от многото, натоварени „с такава мисия". И съвсем не е сред първите, макар отдавна да воюва в себе си за себеутвърждаване по най-достоен начин!

Подобен „експеримент" се извършва на безброй планети! Та как иначе? Небето е осеяно с милиарди и милиарди светила, всяко за себе си, всяко със свое раждане, особености, закони и пр. Земята не би могла - и не би следвало - да е самотно изключение, изолирано творение на Върховния разум (Провидението, Бога). Завъртени в безкрайността, звездите (планетите), на които бушуват величествено процесите на усъвършенстването, сякаш държат сметка една за друга, макар това някак да не се разбира.

Веднъж, като иронизираше някои човешки слабости - шмекер-лъка, стремежа към надхитряване и измама, - Лечителя добави, че тези смешни и жалки особености ги има само на нашата планета. А другите планети, които са ни изпреварили в развитието си (макар още да не го знаем), наблюдават с ирония какво правим - и ни се присми­ват! Наричат ни например „оная планета", „черната планета".

- Защо сте сигурен, че е така? - попитах веднъж. - Откъде го знаете?

Отговори свойски:

- Дадено ми бе да узная.

Такива са най-общите, отнасящи се до всички, предпоставки за живот и участие в световните дела, без дори да е налице съзнание, че се осъществява подобно участие. Това е формиращата се в процеса на живота и устрема към съвършена дарба (усет, чувствителност, отговорност) представа за съдбата на този свят. И всяка отделна съдба е само реципрочна част от общата, засягаща всички.

Схващаше всеобщия процес като дело, в което участват всички -и всеки е длъжен да го прави по най-добрия начин, без да ощетява никого. Всеки, родил се на този свят, е длъжен да живее достойно, почтено и разумно - защото само когато всички правят така, ще се по лучи свят, достоен за човека. Не се ли върви по този път - в бъдещето се таи катастрофа, гибел.

Лечителят обръщаше особено внимание надве човешки усилия, на две достойнства, може да се каже, чието спазване е законодателно за човека. Подтикът за тях идва сякаш от природата. Тя сътворява всичко по „най-съвършения начин" - най-икономично като целесъобразност, най-справедливо като отношение. Така трябва да постъпва и човек - каквото и да захване, то да бъде изпипано, и пори­вът за придаване на съвършенство да бие в очи, все едно каква ще бъде съдбата му (подразбираше се, че тя ще е „подходяща", т. е. справедлива, „съответна"). Човек е длъжен да дава цял себе си, в онова, което прави! Толкова често срещаното нехайство, „неизпипване", „претупване" - е провинение, много по-голямо, отколкото изглежда, защото засяга отношението на човека към самия себе си. Несъвършенството, отказът от съвършенство се оказва голяма беда, спънка, препятствие и в края на краищата - „себегубене", т. е. изне­веряване на самия себе си.

Вярваше дълбоко във „вътрешните гласове", които му внушаваха едно или друго. Приемаше, че то е част от съществото му, от възвишения духовен живот, призвание за който има всеки. Казано инак, бе много внимателен към онези „новини" и „подсказвания" от „гласове", които осъзнаваше ясно в определени мигове от своя живот и които го направляваха прокобно.

Подобна „дарба" откриваше у всекиго. Смяташе, че човек по силата на призванието си и като последствие от конкретните дадености на човешкия дух е същество ясновидно. „Всеки от нас е ясновидец" -бе казал веднъж. (Подразбираше се, че ако има примери, които да свидетелстват за обратното - те са изключение от правилото.)

Понякога определяше ясновидското проникновение (у себе си и другите) като естествено състояние - състояние на здраве, можещо да бъде компрометирано единствено от лекомислие или ненаблюдателност.

Повсеместността, която приписваше на ясновидството, произхождаше според него от самата съдба на човека. Естествено е, раз-той - след като човек със самия си живот участва в поредица събития, явления, дейности и пр., съставляващи в последова­телността си този живот, да има винаги представа за това, което преживява, за мястото и времето, в което се осъществява, и - също като последствие от споменатото - да притежава някакъв усет приблизителна представа за предстоящото, т. е. за онова, което може да произлезе като последствие от текущото. Тази представа винаги е ясновидна. При това тя е толкова разпространена, че едва ли не всяка човешка постъпка се извършва под нейно влияние.

Предчувствието за каквото и да било неизменно се поражда в хода на живота на всекиго от нас, а какво ще последва от това съзнание, зависи изключително от човека, от способностите или възможностите му да „разчита" собствените си духовни „формули­ровки" и предсказания. Способността да се предчувства е всъщност качество на живота, който човек живее, и степен на проницателната духовност, до която е стигнал - понякога след съзнателни усилия, а най-често без усилия, просто в хода на житейската практика, която сама по себе си коригира човека и го „напътства" в общата „хаотична хармония" на живота. Защото наистина последният е едновременно напълно хаотичен и безусловно хармоничен.

Когато в съществуването на човека настъпва промяна, „зададе се" нещо важно, значително, се формира и предусещането (предчувствието) за това. То е и мигът, когато човешкото същество „подсказва" на самото себе си какво му предстои. „Подсказването" е донякъде иносказателно, тъй като се съпровожда от усещания, които „приблизително", най-общо загатват за промяна - добра или недобра; то е главното, основното определение на предчувствията. Но до каква степен правилно или подробно ще бъде разшифрован този „сигнал откъм бъдещето", зависи от ред обстоятелства, някои от които (всъщност повечето) са безрезултатни поради неспособността, неумението или незрелостта на човешкото същество да схване правилно, адекватно „сигнала на предчувствието".

- Така е устроен този свят, тъй е орисан човекът - да бъде винаги предупреждаван от неизменно добрия към него Върховен разум -заключаваше Лечителят.

Предчувствието за онова, което предстои, се изразява в особено емоционално състояние, нещо като духовен шепот, който заинтересованият долавя в невъобразимия общ шум на живота -шепот, който се отнася най-вече до него, и поради тези причини у него възниква съответно предчувствие. То може да бъде силно или слабо. Зависимостта е двустранна: слабо би могло да бъде предчув­ствието, когато човек няма „сетива" за него, не е достигнал извисеността, която може да приеме „реципрочно" сигнала на предусе­щането, загатващ за бъдещето - по-непосредствено или не толкова непосредствено. Този усет понякога зависи и от самия външен „сигнал свише", който може да не е достатъчно конкретен и ангажиращ.

Най-често обаче „изтърваването" на едно предчувствие, пораж­дащо се в хода на живота и прехвърлящо мост от това, което е, към онова, което ще бъде, се дължи на човека. Т. е. на най-заинтере­сования предчувствието да се използва за съответни предварителни корекции, които да променят нещата в негова полза.

Възниква въпросът: възможно ли е човек да прави корекции в онова, което предстои, въз основа на това, за което е получил сигнал?

„Възможно е - смяташе той, - ала в пределите на една непости­жима за ума сложност, в която са прецизирани абсолютно всички причинно-следствени връзки, така че да не се извърши нещо неправомерно. (Всъщност и не е възможно то да се извърши, тъй като „последната дума" има Върховният разум.)"

Тази странна двойственост на предчувствието като че ли витае при всяко ясновидство, довеждайки го до странно положение: да се сбъдва и да не се сбъдва едновременно. Защото едно бъдеще, което е предварително разгадано, губи смисъл и предсказанието за него се обезсилва в момента на прорицанието.

И като последствие предсказаното се сбъдва (но едновременно и не се сбъдва) - както е например с трите предсказания на вещиците в „Макбет" (Шекспир), с гаданието на премъдрия старец в „Песен за мъдрия Олег" (Пушкин) и т. н.

Димков разказа веднъж следното: научил, че един лекар - иначе почтен човек - на някакво медицинско събрание произнесъл убийствена присъда над онова, което Лечителя вършеше, нарекъл го измамник, шарлатанин и пр. Бе чувал много пъти такива оценки за себе си. Този път му занесли и вестника, в който изказването на въпрос­ния лекар било отпечатано заедно със снимката му...

Разгледал портрета му и тъй като умееше да чете характери (че и съдби!) по лицето на ония, за които се отнасяха, разгадал, че има Работа с човек, прекалено лекомислен, но не лош. Обзело го предчув­ствие, че може да реши недоразумението, възникнало в този случай, ^и - нещо повече - трябва да го реши съобразно изисквания от духовен характер, които усетил в себе си. Усетил ги като възможност и веднага след това - като необходимост. Обзело го - с други думи - онова -състояние на прозрение, характерно за него, обуславящо младежкото му самочувствие и легендарна доброта. Взел вестника, поставил го на масата пред себе си, сякаш в снимката оживял оня самонадеян лекар; заговорил му със заклинателния език, който владееше, а може би и предпочиташе. Говорил приблизително така: „Решил си да ме осъдиш преди да ме познаваш, а това винаги носи риска на неправдата и непременно ще те обремени с чувство за грях когато и да е. Какво върша аз? Мога ли да бъда упрекнат в корист и зломислие? Ще каже ли някой, че пристъпвам към болестта на един човек без желание да му помогна и го спася? И върша ли нещо, което да не е угодно на Върховния разум? Чуй ме добре: възможно е да греша, но го правя от желание да не бъда равнодушен към страданието, а ти можеш да не грешиш, но то е грешене пред страданието. Проумяваш ли колко осъдително е всичко и с какво те задължава?"

Лечителя разказваше случая винаги по един и същ начин, макар и с различни думи. Изпъкваше голямата му вяра в самия себе си и работата, с която е зает, „съблазняваше" го може би възможността да сложи в ред макар и едно само недоразумение. То може и да остане, но все пак той ценеше умението и силата си да влияе на нещата по въпросния начин.

И наистина след години същият лекар потърсил Лечителя по телефона и се явил пред него - за да му се извини, че бил някога толкова лош и „необоснован". Този поврат в отношенията свързваше със „заклинанието" над снимката. Уверяваше, че още тогава почувствал как се осъществява духовна връзка между него и въпросния лекар, и как под влияние на уверените му в своята правота думи всичко започнало да се променя и се променило напълно - т. е. „прибрало се е в себе си - и навеки".

Дата добавления: 2015-06-26