Възходящата спирала на живота

Неизменно великодушното му отношение към хората, света и природата се обуславяше от дълбоки и непоклатими убеждения. Бяха убеждения на мъдър и почтен човек, който бе осъзнал голямата на живота и възможностите, които той предоставя на всекиго.

Животът - ето с кое започва всичко. Това е върховно благо, защото е и върховна възможност да се направи каквото и да било. Той е и щастие с възможността да се участва в онова, което „става", да се влага лично достойнство и усърдие в процесите, предоставящи пред всекиго просторно поле за действие.

Главното достойнство на живота според Лечителя е добротата. Тя изразява по особен начин същността на битието и участието на човека в него. Придава истински смисъл на съществуването. Не може да струва нещо живот, в който няма доброта или е използван против нея. Добротата за човека се изразява най-вече в отношението му към себеподобните.

Лечителя го обозначаваше най-често като помощ. И по-точно - взаимопомощ. Това върховно схващане включваше усилията да се съществува съобразно законите на живота и битието, основният от които е зачитането, уважаването на другите. Човек е невъзможен сам по себе си, а само чрез привързаността и връзките си със себе­подобните. „Естествената" същност на тези връзки може да бъде само една - взаимопомощта.

Така е било винаги. Така ще бъде всякога. Не е възможно да бъде инак, макар човешката история да изобилства от примери на ненавист и омраза, на убийства и унищожения - дори в случаите, когато човек отлично е разбирал какво всъщност са те. Взаимопомощта е израз на личната съвест в активното й отношение (връзки, подтици, усилия) и върховна проява на способността на човека да осъзнава света.

Да мисли.

Това е основополагащо. Ако човек не притежава способността да мисли (да осъзнава, опознава света, природата, себе си), той не може да живее по повелите на взаимопомощта и фактически „излиза от самия себе си", от щедро дадените му възможности да живее и пребъдва.

Взаимопомощта е условие и последствие от добротата, така както и тя - от взаимопомощта. Беда за човека е, ако не е осъзнал, не осъзнава - или поне в най-лошия случай, - не се стреми да осъзнае тази възможност и се ползва от нея.

Взаимопомощта е насъщна човешка добродетел - условие и достойнство на отделния човек да извисява себе си едновременно с осъществяване и развиване на връзките си в обществото. Тя е, така да се каже, израз на постоянна ангажираност на човечеството съ^с самото себе си и с „изкушението" на възвишаването, на усъвършенстването. И това бе според Лечителя извънредно съществено. Най-важното, нещо като единствено достойна за човека цел на живота му. Значителна е, защото по необходимост е (или трябва да бъде) повсеместна и едновременна - за всекиго поотделно и за всички заедно. В нея човек намира „спасение" при всички случаи на беда или нещастие, утеха и кураж при всички изпитания, когато неговата човешка същност изглежда застрашена. А това предопределя и необходимостта от най-ангажирано отношение на човека към нея.

Тя обхваща целия свят и всички хора (цялата световна човешка общност) в единство, което се управлява от върховни, възвишени сили. Най-възвишените! Лечителя ги наричаше различно: Провидение, Висш разум, Върховен разум, Бог.

Проникнат - чрез съзнанието, мисълта - от вяра във възмож­ностите да се усъвършенства, като помага на другите и посредством тях на себе си - човек се приближава до същността си. А тя е, както се изтъкна, усъвършенстването.

Завидна, изключителна съдба. „Съдба само за човеци!" - както се бе изразил веднъж Лечителя. Съдба да се извисяваш, да множиш съвършенството в себе си.

Такава е участта на човека. Неговото щастие и предимство на този свят.

Ведростта му се обуславяше от неговата увереност, че съблюдава достойно принципите на поведение, работа и живот, които - по примера на велики и почтени хора преди него - бе признал за спасителни. Собствено не ставаше дума за някакви тайнствени правила. Напротив, бяха насъщни схващания за живота, като несравним с нищо дар на човека, който трябва да се използва ^по предназначение и с усърдие. Това обуславя и главните радости ^на живота и го изпълва с щастие. Понякога използваше израза "Радостта да се живее", за да обозначи особеното благоволение на Бога (на Върховния разум), което е проявил към човека, като му е вдъхнал живот и го е изпратил на тази земя. Тя пък като никоя друга бе най-благоприятна за труд и усърдие.

Но тук върлуват бедствия и несправедливости, болести и отчаяния, извършват се тежки престъпления; неблагополучията сякаш се множат. Грехът като че ли взема връх над добродетелта.Това според него се знае не само от нас, обитателите на земята, но и от други същества, които са ни изпреварили в развитието си, преминали са у дома, на тяхната планета, същия този цикъл от развитие и подем, който сега изживяваме, и с познаване на въпроса, и не без горчива ирония са кръстили нашата Земя „черната планета". Подхващаше разговор на тази тема винаги с усмивка, готов и той на свой ред да иронизира обърканите земни дела, създали тъжната репутация на тукашното чове­чество. Волно или неволно допускаше едно по-глобално схващане за света, на което се осланяше и философията му. И тъй като тя имаше пряко отношение към неговото ясновидство, заслужава да бъде обяс­нена. Основанията й бяха в съзнанието за едно по-висше и по-властно гражданство на човека от съблюдаваното. То пък се отнася до взаимо­отношенията между хората - „в пределите на нашата планета". Прорицателно и ясновидско е упованието, че и отделният човек днес, и човечеството като цяло, населяващо нашата объркана земя, са част от мирозданието, равноправна с всичко останало по силата на Божественото предопределение.

И ако трябва с няколко думи да се определят главните, основните вярвания на Лечителя, които го крепяха през неговия дълъг и нелек живот, те пак трябваше да включват справедливостта - толкова оспорвана, а понякога и тъй неясна. Бе довел до съвършенство своите схващания за справедливостта - толкова дълго и упорито неговата мисъл бе „шлайфала" категориите в живота и света, които я предоп­ределят - единствена и истинска.

Но що е справедливост и как я разбираше Лечителя? Какво отношение има тя към прорицателността, ясновидството?

Върховният закон, който управлява не само земята, но и цялата вселена според него бе справедливостта, изразяваща се в решава­щото, законодателно върховенство на закона за причините и следст­вията. Или на причината и следствието. Същият закон определяше и философско-здравните му схващания. Той считаше всяко заболяване на човека като следствие от нарушаване на природния закон - именно закона на причината и следствието и върховната справедливост: проя­вяваш немара към себе си, излагаш например организма си на течение (простуда), и резултатът е заболяването. Според въпросното схващане

последното е вид провинение (слабост, недостатък, нередност и пр.), което не остава без „наказание". (Колкото по-голямо е „провинение­то"/ толкова по-„тежка" е болестта.)

Това би било твърде тежка присъда за човека, ако не му е предоставена възможност да „се спаси". А спасението е да обърне внимание на случилото се, да го зачете с отношение, което играе ролята на причина, с подразбиращо се ново следствие. То се изразява в “уважение" на случилото се, промени, въздържания или постъпки, които „уравновесяват" провинението, довело до заболяване, и помагат на човека да оздравее.

Ако човек не постъпи така, отношението му към болестта има вид на нарушение, на „простъпка" (а защо не и на престъпление). И спасение няма, докато не се постигне нужната („справедливата") причина, довеждаща до желаното последствие.

Болестите са най-разпространените „свидетелства" за наруша­ване на природния закон, за пренебрегване или некоректност към причината и възникващото от нея последствие.

В живота нещата са неизмеримо по-сложни. Те засягат всекиго и постоянно, вплитат се в духовно-морални категории и стойности и простират законодателното си влияние върху всички хора. И ако една простуда (елементарно нарушение на природния закон) е „прови­нение" (следствие на „съразмерна" причина), то при други болести нещата могат да бъдат много по-сложни.

Особен, важен дял в този род провинения са кармичните болести (на първо място сред тях е ракът). Поначало щом е последствие от причина, всяка болест, всяко заболяване е кармично - т. е. има вид на наказание. Болният изглежда като наказан човек, извършил провинение. То може да бъде известно, но може и да не е. Във всички случаи изпъквам като неумолим факт, на който заболелият трябва да обърне внимание, и с грижа, лечение, а най-вече с обмисляне, размисъл и вричане да се Добере до оздравяване. Ако не го стори, нещата се задълбочават.

Тук много важно е човек да осъзнае какво се е случило, да изостри бдителността си, да обмисли нещата трезво и без жал към себе си. Ако не го направи, затормозва процесите на оздравяване.

Много важна подробност, на която упорито и дори въодушевено държеше: заболяването е беда, провинение, нещастие - почти винаги „справедливо", като последствие от немара и лекомислие. Откроява се с ред неблагополучия, неприятни усещания и пр. Разумно е да се постъпва така, че до заболяване да не се стига (и към това е насочена цялата народна медицина!). И все пак колкото и осъдително да е про­винението, довеждащо до заболяване, то някак му „допадаше" като възможност човек, заболял по „своя вина", да го осъзнане и измине обратния път. Възможността човек да предизвика и понесе изпи­танието на заболяването го вълнуваше със своята очистителна и възвишаваща същност.

Странно е да се каже, но той уважаваше „всякакви" последствия, струпващи се върху човека, като условие да осъзнае ставащото и предприеме каквото е нужно, за да преодолее допуснатото. Това винаги носи характера на възмогване, усъвършенстване, човешка добродетелност и увеличаване на нейното влияние.

Казано парадоксално, един философ медик би трябвало да пожелава „авариите" със здравето като условия (предизвикателства, последствия, импулси и пр.) за по-нататъшно самоосъзнаване на човека - с неговите реални (и по правило неизчерпаеми) възможности за усъвършенстване и добро.

Така видимостта на едно нещастие, несполука, беда може да прикрива (и по правило го прави) възможността за по-достоен отговор и поведение, за възмогване, което има формата на спирала.

- Човек не може да се извисява право нагоре, както го постигат светиите - бе споменал веднъж Лечителя. - Това е недостъпно за него, но не е малко, че е в състояние да се извиси високо, като върви по нанагорнището на спиралата. Тя символизира безкрайността, а усъвършенстването е такава безкрайност.

Допускаше обаче невероятни промени в устрема на човека да...живее, без да нарушава природния закон, а когато го допусне - да върши каквото е нужно, за да поправи себе си.

А възможността човек да приобщава бедата и нещастието си към своята божествена съдба обявяваше за щастие.

Така - повод след повод - човешкото същество се възвисява и приближава до съвършенството, което, условно казано, е неизпълнимо

(според него) и главните му достойнство и свръхценност са именно в _тази непостижимост, която обаче е предизвикателна и неотразимо привлича всекиго от нас.

Редно и логично е човек, запътен към щастието, да притежава и дарбите за това и да разгръща тези дарби през живота си.

Такъв като че ли е бил замисълът на Бога, когато е дарувал библейските личности с поразително дълголетие. Повечето от тях живеели до 100 и дори 165 години, докато им се роди наследник. Това загатва за други „пропорции" на човешкото битие. Скоро се оказало, че за човека е по-лесно да постигне върховенството на усъвършестването „на части" - в цяла поредица животи.

Тъй се стига до варианта на преражданията, в което Лечителя непоколебимо и дори щастливо и въодушевено вярваше. Тази вяра му даваше чувство за безсмъртие със своята продължаваща във времето взискателност и сьдържателност, а също и съзнание за духовна сила да постигне дарената възможност.

Като приемаше, че заболяванията са следствия от нарушаване на природния закон, че имат духовно съдържание и зависят- в развитието и изхода си - от моралните стойности, които човек е в състояние да привнесе в тях, за да ги обясни или измени, Лечителя достигаше до ярки ясновидски открития. Твърдеше, че няма болест, от която човек Да не може да оздравее, стига достатъчно да желае това. То изразяваше същата онази щастлива вяра в наказанието (следствието), което сепва човека и го заставя да стори необходимото, за да се поправи. Да вее! То бе и една възможност да се абсолютизира съвършенството.

Веднъж го провокирах:

- Казвате, че няма нелечими болести... А какво може например постигне болен от рак, който е на смъртно легло? Какво да направи той? Как ще се спаси?

- Всеки болен е в състояние да се спаси от всякакво заболяване, о достатъчно убедително и всеотдайно го пожелае.

- Но какво значат пожеланията за един агонизиращ?

- Същото, което са и за неболния. Разликата е там, че безнадеждно болният реално има предпоставките да пожелае нещо, което неболният не пожелава. Всичко по-нататьк зависи от него.

- Би приличало на възкръсване, а не на оздравяване!

- Всичко хубаво, което се случва с човека и към което той се стреми, има точно вида на възкръсване. На възмогване!

Взаимозависимостта на явленията, личностите, постъпките им и пр. е израз винаги на върховна, неподкупна справедливост. То се подразбира (и обуславя) от закона за причината и следствието, но далеч невинаги човек е в състояние да се увери в него, да го проумее или обясни. Обратното: сложните взаимовръзки между хората (най-вече) правят едва ли не невъзможно точното дозиране на вини, зависимости, отговорности. А безброй са случаите, когато човек не е в състояние да си даде сметка за едно или друго, нито е в състояние да прецени отделните стойности.

Според Димков тъкмо против такава опасност у човека се е изработило особено ясновидско съзнание за нещата, което отеква в него като предчувствие, немотивирана увереност или просто предположение, изразяващо сложната съвкупност от причини за всичко в този свят, и когато човек се озове сред тях, съумява с особено предчувствие да прецени какво прави и доколко то е добро или лошо. И той го върши винаги с подсъзнателно, ала амбициозно желание да предвиди нещата. Такава стойност придобиват неговите действия (стремежи и пр.), защото засягат мисълта му и са последствия от нея.

Но как човек днес (и до днес) е използвал въпросния огромен единствен дар, който го въздига над света и - едновременно - го противопоставя на него? Замислеше ли се над този въпрос, той мигом се наскърбяваше. А през последните години на живота си поводите да се наскърбява сякаш се увеличаваха: старецът трогваше с чисто­сърдечната печал, която го гнетеше при всяка мисъл за света и човека и за онова, което предстои. В такива минути сякаш насочваше поглед напред и откриваше там същите неблагополучия и несъобразности. Все едно слагаше пръсти върху пулса на днешното човечество и установяваше, че то боледува. Всъщност страда мисълта на човека, на човечеството, на милиардите хора, които са населили гъсто земята, и върху нея навред, повсеместно, всяка минута „изсипват" отпадъците от своите мисли (недомислия), трупат ги като смет при бедствие - „на всеки ъгъл" купища нечистотии. Защото такава е съдбата на мисълта, все едно как човек преценява ставащото - ако не е съвършено, се прибавя към изобилието от несъвършености в света. А ако е съвършено (добро, полезно, отговарящо на самото себе си, на своята свята правда и призвание), то променя нещата в същата степен, в която е породилото се от мисълта желание то да се постигне.

Но общо взето човечеството днес не върши това, което трябва. Лечителя често го обясняваше - винаги по един и същ начин:

- Светът се препълни с угрижени лица, с гримаси на сърдити и недоволни хора, които сякаш никой не може да зарадва. Огледай се в трамвая - всеки се затворил в себе си, угрижен, решава някакъв въпрос, който не го побратимява с хората, ами го противопоставя на тях. Мисли как да напакости на другите, да придобие нещо, което не му се полага, да получи внимание, над което няма право. И понеже го съзнава - не е весел, нито дружелюбен. Какво можеш да очакваш от такива хора?

Онова, което най-вече трябваше да се очаква от човека днес (а и винаги), бе взаимопомощта, т. е. готовността, желанието да бъдеш в полза на себеподобния и да организираш живота си така, че да те радва помощта, която можеш да окажеш на човека.

- Така ли бе едно време? Не. Усмивките намаляха. Човек започва да отвиква от тях, а това е лош симптом. Тежка болест ще тръшне човечеството, че каквото и да стори, няма да се спаси. Умърлушените, умислените лица са мълчаливи и гузни. Те издават какво му е на душата на всекиго от нас. И какво можеш да получиш от такъв? Никаква песен! А как бе някога? Всеки върви и си подсвирва. Не пее, подсвирва си, самонагласява се така, че сам изпитва нужда да си подсвирва, сякаш казва на самия себе си и на другите наоколо: „Хубаво ми е, че живея. Искам на всички да е хубаво. Ако някой има нужда от нещо, нека каже - може да му помогна!" Пееха едно време софиянци, пееха! Рота войници се прибират в казармата - пеят, та улицата ехти. И на душата ти става леко и весело. Паралелка ученици вървят нанякъде и пеят! Звънти София от радост, сякаш изважда на пюказ светла душа. Песни, усмивки, радост! А сега какво е?

Ясновидският му поглед не долавяше никакъв знак за избава от това униние. Напротив, печалните, недружелюбни мисли, що се рояха в всяка глава, „падаха" от нея вън и се вливаха в хаоса от също такива мисли, каквито бяха „произвели" преминалите преди. Грижа и мисъл за грижа, мъка и мисъл за мъка, неблагополучия и мисъл за неблагополучия. Та това са планини от отпадъци, подобия на мисли или по-точно - злоподобия на мисли, които валят отвред, задръстват улиците, препречват движението. Въздигат се нагоре, сгъстяват се като облаци, закриват слънцето. Ни в туй, ни в онуй време завали, излезе буря, виелица, покоси хора... Всичко се обърква! Ясновидската му представа за последствията от тази дейност на мисълта бе като бедствие, което човек не може да удържи (да облагороди в себе си), не е в състояние и да го обуздае. Напротив - с някакво злорадство го „изплюва" навън, та с него замърсява всичко. И понеже така правят всички, светът навред се замърси и потъна в униние...

Веднъж ми каза:

- Питаше ще има ли Апокалипсис. А какво казах аз?

- Казахте, че Апокалипсисът е в ход. -Ето!

Изглеждаше обяснимо и приемливо. Не бе ли жестоко самоосъждане на човека да потъне в отпадъците на своите мисли и се задуши там?

При това мислите - независимо колко са лоши - не умират! Мисълта е безсмъртна! Тя живее, награмадява се, задръства улици, пътища, пространства. Никога човечеството не е произвеждало толкова много лоши мисли. Ужасни вулкани от черни мисли, наводнения от подли потайности, омраза, нелюбов, измама... Апокалипсис!

Той бе пресмятал в какво се изразява всичко подобно. Само човек като него, с неговото ясновидско прозрение, можеше да направи тази ужасна сметка, която застрашава човечеството, като присъда. Сметнал бе, че досега на тази грешна планета са живели към 85 милиарда човеци - сега в пръстта са само костите им, но онова, което са успели да насътворят - лошото, се е запазило, стои до ден-днешен, може би не така силно, както навремето, но продължава да влияе. И „трови" атмосферата. Разбира се, вкарва и озон в нея -духовно пречистване, - но това е нищо в сравнение с бедствието. И ето - стига се до наше време - когато мозъците на 6 милиарда хора произвеждат мисли деривати, които утежняват положението на човечеството, вместо да го облекчат и възвисят. В края на краищата съществуващото днес е създадено от 6 милиарда мозъци. Към десет милиарда килограма мозък - убежището на мисълта, нейният инкубатор. Преди полови н хилядолетие, преди две хилядолетия, преди четири хилядолетия - по време на библейските катаклизми, решаващи съдбата на тази земя - човешкият мозък е бил ограничен, неспособен да пресъздава себе си в мисли, за да влияе над всичко. Сега тази съв­купност въздейства върху всичко. И се чувства навред. Все повече и повече човек я възприема като обреченост...

А изводът? Какъв е той? Какво ще стане?

Лечителя поемаше сякаш върху себе си вината за случилото се и за другото, което предстои. И винаги отговаряше по един и същ начин:

- Всеки трябва да си даде сметка за своето участие в тоталното замърсяване на света - да се очисти и да бди над онова, което прави. Не го ли стори, не го ли направят всички - тогава, хора, дръпнете се пред Апокалипсиса, който иска да ви унищожи.

И както винаги, при произнасяне на нещо, което го вълнуваше дълбоко, очите му се просълзяваха, гримасата на плач се появяваше на неговото добро и великодушно лице.

Дата добавления: 2015-06-26