Послеслов

Лечителят почина на 4 октомври 1981 г., в нощта на събота срещу неделя.

В събота, както вече толкова пъти, трябваше да се видим - към 10 ч. бях пред дома му и натиснах бутона на звънеца. На горния етаж, през разтворения прозорец, се чуваше бръмченето на прахосмукач­ка - почистваха къщата. Затова колкото и да натисках - все едно не ме чуваха и аз напразно чаках той да се появи на прозореца и ми пусне оттам ключа за вратата.

Случи се така, че се запилях из града и реших този ден да пропусна срещата си с мъдреца. И досега се укорявам за тази постъп­ка, жаля за изтърваната от мен възможност да бъда при него в послед­ните му часове. Утешавам се - и тогава, и сега, - че тук има някакво свято знамение, чийто пророчески смисъл никога няма да узная.

По-късно научих подробностите: в тях нямаше нищо тайнствено, никакво предчувствие не витаеше в тези обикновени сведения за последната му събота. Деня прекарал в работа, „впрегнат" за старото си бюро, отрупано с писма. Навярно бе прибавил и няколко реда към своята книга завет. След обяда за малко - както винаги - полегнал с отпуснати ръце „да се разтовари, без да спи". И така до вечерта.

Сложил в ред бюрото си, тоест отделил всяко писмо и всяка страница според програмата си за следващия ден. Някоя и друга минута се заседял пред телевизора и в десет часа, като предупредил, както винаги, да не бутат нещата му по бюрото („да са готови" за работата му), се оттеглил в стаята си. Беше ми доверил, че най-добре и бързо „като дете" заспива, когато мисли за работите си по-нататьк. Навярно точно с подобна мисъл и по такъв начин затворил очи и с това сякаш спуснал завесата на своя живот.

Тази „лека смърт" народът тачи като най-добрата, най-мъдрата, която Бог праща само на праведници. Смърт след заспиване, безмълвно пренасяне от този свят отвъд. Лекарите тълкуват такъв вид смърт като внезапен мозъчен удар или внезапно „умиране" на сърцето. Но с Лечителя не е било така. В среднощна смърт от сърце силната про-бодна болка непременно събужда заспалия, сякаш да го спаси, да го изтръгне от смъртта.

Бе си заминал тихо и без болка.

Любчо позвъни рано сутринта и ме смаза с думите, които изразяваха и неговия потрес:

- Татко почина тази нощ!

Тутакси тръгнах натам.

Лечителя лежеше по гръб, както всъщност бе починал, и на спокойното му премъдро лице в гримасата на смъртта витаеше усмивка.

Чудно, необяснимо бе, че старият стенен часовник, провесен над леглото, който десетилетия наред го бе съпътствал и с безпримерна акуратност не бе пропускал нито час, нито минута - внезапно бе спрял на два без двадесет! (Той и досега посочва точно този час и точно тази минута. Как да не повярваш, че това е била последната минута на великия човек?!) Бе прекрачил - без да го съзнава и без да изпитва някакви небивали чувства - тъкмо в посочената минута! - от този свят в другия.

Не, не е бил инсулт, нито инфаркт. Той би се събудил от внезап­ната болка на умиращото сърце. А и бе усмихнат, сякаш за да успокои близките си, които бяха не на себе си. Защото този човек цял живот бе раздавал здраве и вяра на хората и с това се бе извисил над всяко подозрение за умиране когато и да е.

Всъщност за умиране ли ставаше дума? Или образец, многозначителен пример - достоен за него, както нищо друго, на „прекрачване" отвъд, в продължаващото битие, в което оставаш дотогава, докато имаш „задача". По-точно - мисия, както би се изразил той.

Народът страхопочтително тачи такава точно смърт и сякаш инстинктивно схваща високия смисъл, който тя има. Смърт на праведници, да! Но и смърт, в която всъщност няма смърт! Мигът, в който духовно посветеният без съжаление и страх „съблича" дрипата на плътта с очи, вперени в онова, което настъпва. И ако се обръща, за да види какво е оставил зад себе си, то ще е като един кратък, възвишен триумф на безсмъртието над смъртта - на нея човекът е оставил само купчината грохнала плът. Не тя прогонва духа от себе си, а духът я изоставя по силата на върховна правда.

На погребението му се бяха стекли хиляди хора, гробището бе препълнено, сякаш на тържество, ако може да се каже така за подобно събитие. Бяха дошли не само приятели и близки, а преди всичко хора, които не са имали основание да се надяват, че на този ден ще бъдат тук. Те бяха онези, на които Лечителя бе спасил живота и върнал здравето, както можеше да стори това единствен той.

Минаха години.

Навярно е вече в ход предсказанието, което Димков, като премъдър пророк, бе свързал със собствената си съдба. Бе предрекъл, че след като си отиде от този свят и се „побави" малко отвъд, ще се завърне отново, за да продължи онова, което бе започнато преди него и го бе увлякло в неговата вдъхновена мисия. Може би някъде вече расте малчуганът, който поема щафетата на духа, за да възвиси епохалната мисия на Лечителя още повече и още по-ярко. Тук, в скъпата му България, другаде на тази планета или в необята на Вселената.

Как се промени София?

Къщата, която е била на самия край на града, бързо-бързо се оказа обградена от високи тухлено-бетонни грамади, които сякаш я блокираха. Стои все още, „не се предава" и продължава да олицетво­рява делото и труда на Лечителя.

И ето с фатална настойчивост се изправя пред днешните хора едно тежко питане: Какво ще стане с този дом? Каква ще бъде по­нататъшната му съдба? Тук, пред това малко дворче, на тази педя земя десетилетия наред идваше на поклонение и с упование страданието на България. Няма друго място, където да са се събирали болки и мъки - на цялата страна, на целия народ - както тук, пред дома му. Ден и нощ пристигаха хора, понесли страданието и очакващи да получат изцеление.

Ден и нощ, десетилетия наред - все имаше някой! А по Петровден се събираха хиляди, обсаждаха с възклицания и благословии това място, очакваха с ликуване да видят премъдрия човек. И велика беше надеждата им, и нямаше край радостта им, когато той се показваше в рамката на прозореца, и приветстваше въодушевения народ с приятелско махане на ръката. Жестът изразяваше: „Обичам ви, искам да се обичате и вие помежду си, защото от това по-добро не е възможно на тази земя. А ние сме тук, за да умножаваме доброто." Господи, какво упование бе това място за хиляди и хиляди стра­дащи, които идваха тук - сякаш почетна стража, докато Лечителя отдъхваше в своите праведни сънища зад тези стъкла. Техните благо­дарни погледи, озарени от надеждата, милваха човека, превърнал се за безброй хора в образ на спасението. След като прекарваха известно време на това място, те си отиваха тихо един подир друг. Идваха други да поемат дежурство, да припалят свещицата на надеждата си от свещиците на тези, които заварваха.

Е добре, какво ще стане с това единствено у нас място? Ще остане ли то затрупано зад бетонните грамади без никакъв знак, който да подсети хората за какво става дума? Ще изчезне ли в забравата на нови потомци, които може би няма и да знаят какво означава за България и за хиляди страдащи този дом?!

Не е ли време с благоговейна почит, която заслужава, да се открие музей за делото му, да се отворят гостоприемно вратите на къщата му, за да се влее от тях към хората потокът на човеколюбиво знание и помощ? В тази стара, неугледна и скромна сграда е навярно едно от големите съкровища на България с огромни духовни инвестиции в ръкописи, които отвеждат далеч.

Нима имаме право да бъдем равнодушни към него?

Съзрява едно сериозно изпитание за българската признателност.

Ще съумеем ли да му отговорим по достойнство?

Дата добавления: 2015-06-26