Не крий болестта см, защото ще умреш от нея!

Лечителят често си служеше с официалните определения на болестта като особено явление, „разстройство" на нормалните функции на организма и пр. Ползваше тези формулировки като общоприети категории, бързо „препускаше" през тях и се изправяше внимателен пред заболелия човек. Онзи, който е бил здрав, но вече не е. Който боледува. И изживява „нови" специфични усещания. Във всички медицински ръководства болният е особен човек; у него са нарушени нормалните функции на един или друг орган и в общото му състояние е настъпила промяна, която в някаква степен го противопоставя на здравите. Към него всички подхождате разбиране и съчувствие, щедро го обсипват със съвети, лекарят предприема каквото сметне за необходимо, ред неща се променят или „нововъвеждат", за да може заболелият да излезе от премеждието на болестта и стане пак онова, което е бил.

Че заболяването никак не е прост проблем, а сериозно изпитание, личи от грижите, които страдащият изведнъж съсредо­точава върху себе си, както и по възприемането със страхопочит, известно униние или дори печал симптомите на болестта, която го е повалила.

- Ако сме в състояние - разсъждаваше веднъж Лечителя, - да се вгледаме в себе си и в околните, когато сме обединени от грижата на едно заболяване на познат или близък човек, непременно ще се Удивим от последствията, чрез които изведнъж, пред всички се ^проявява забулената дотогава от погледа причина. Тя може да е проста наглед, но съчетана със заболяване, придобива особен, ясновидски, а може да се каже, и прокобен смисъл. Би могла да свидетелства за леко премеждие, за „транзитно" болестно страдание, но каквато и да е, възбужда специфични чувства и ангажира по определен начин мисълта на околните към потърпевшия. Заболелият е в беда, в нещас­тие. Нему трябва да се помага и така обикновено става. Но първият миг от установяване на феномена „заболял човек" предизвиква харак­терна реакция, сякаш независимо от съчувствието, което се полага или вече е налице. Най-напред у болния, а след това и у тези наоколо „мълком се осъзнава" заболяването като вид произшествие с конкре­тен потърпевш и с възможни и очаквани последствия задругите. Казано инак, с известно подчертаване на конкретната симптоматика то „инсинуира" някакво подобие на вина; околните „негласно" го прие­мат в такава постановка на заболяването - не е бил предпазлив, не е внимавал, не е бил умерен и пр., като „оправдание" на произшествието. И каквото и да бъде по-нататьк съчувствието им (а то зависи от множество неща и се проявява в безброй постъпки), около болния не престава да витае чувството за виновност. Подсилва се от възникнала­та - за близките и околните - необходимост да се грижат за болния, да му отделят внимание, време, усилия и пр. Но и без това то е налице. С болния не само е станало нещо - той е допуснал (позволил, имал неблагоразумието и т. н.) с него да се случи неблагополучие - болестта.

***

Много народи тачат една и съща поговорка, която бездруго смятат, че е измислена най-напред при тях. Тя звучи приблизително така: „Не крий болестта си, защото ще умреш."

Страшна закана! Не стига нещастието на заболелия, но и преду­преждението за смърт („по съвсем друга причина"). Но какво означава тази поговорка? Що за оценка дава тя на феномена „болест - заболял"?

На болен, който крие болестта си от другите, поговорката поглежда като на човек, който се е провинил в нещо, но го премълчава и укрива. Едновременно тя го предупреждава за последствията: премълчаването ще доведе до смърт - като наказание за премълчаването. Обратното, ако болният навреме и на всеослушание огласи, че е заболял, има шансове да оздравее. В такъв случай оздравяването ще дойде като вид награда. Но то също носи странни особености - осъзнаване на вина, прегрешения, заради които можеш да бъдеш наказан, ала и да бъдеш опростен, ако постъпиш, както се изисква от обстоятелствата.

У всички народи тези обстоятелства съвпадат! Те изискват от заболелия откровеност, настояват за споделяне на случилото се, срещу което обещават съвети и помощ. Но изпъква главното: заболелият се изправя пред обществото с болестта си досущ като пред съд, пред който трябва да се „покае" и осъзнае допуснато провинение.

А на какво се осланя заканата за наказание (при това смъртно!), ако болният крие болестта си? На някакво странно, дори зловещо съображение, възникващо в хода на заболяването. Защото обявяването на болестта, разгласяването - дори ако се вземе като повод и условие за съответно лечение и помощ - все пак остава неразгадано с тайнствената необяснимост на заканата за смърт, без изрично да се упоменава дали това важи за смъртоносни поначало болести, или се отнася до заболяванията „изобщо".

Изпъква съществена подробност в произшествието на боледува­нето, изразяваща отначало докрай морално-духовни изисквания и категории независимо от болестта, на която се приписва само съответният провокативен момент.

Лечителя обръщаше голямо внимание на всички предизвестия, които предупреждават болния, че с него ще се случи нещастие. Със самото това болестта се „приравнява" с произшествията, с „белите" и „ядовете", които дават да се узнае за тях - било чрез сънища, било чрез други поличби - още далеч преди заболяването да се появи и „разгърне". Тази особеност също „приобщава" болестите, заболява­нето към произшествията с по-голямо значение за околните, отколкото това изглежда понякога.

Сънищата на човека са свързани с неговия живот и преживявания и са насочени към бъдещето. Така твърди народната вяра. Въпреки всички оспорвания те „предупреждават" за необикновеното, което предстои да се случи. Както и за болестите! Това също доказва, че за­боляването е сериозно, многообхватно явление дори когато няма симптомите на такова. И изглежда лесно обяснимо - още преди да се ^появят „тежките", категорични симптоми на болестта, през времето, Когато тя, така да се каже, прониква в човека и се развива, и го надмогва по особен начин, чувствителният към промените установява, че с него нещо става". Още преди да е в състояние да каже: „Болен съм."

Неуловимите вътрешни „движения" възбуждат Своеобразни пориви, състояния, които пък влияят несъзнателно върху формирането на сънищата, като обособяват и съответния символен, прокобен знак.

Болестта е явление, което не може да остане незабелязано дори още когато не се е проявило. То е „влязло" в човека, руши хармонията на организма му, потиска едни функции, насърчава други, създава „брожения от енергии", които не могат да се уталожат и в края на краищата неизбежно се отразява и в сънищата. То става донякъде иносказателно, но става. Болният е болен още преди да е болен! Собствените му сънища го убеждават в това.

„Не се преструвай на болен, защото ще се разболееш." И тази поговорка свидетелства за философско-морално отношение към феномена - при това твърде отколешно. Да се преструваш на болен, е твърде сложен „вариант". Подбудата може да бъде зевзешка - т. е. създаване оживление и недоразумение там, където може и без него. Преструващият се на болен може да го прави, за да изпроси милост, състрадание, помощ. Морално-духовното провинение пак е налице. Може да го върши и заради облагата на състраданието, изискващо помощ (материална например). В този случай се намесва и нещо като самоунижение. Става дума за вариант на доста често използвана измама, наивна на пръв поглед, като примерно присвояване на щедра милостиня от някого, който проси, но си има всичко. Подобно провинение не остава без последствия! Съобразно присъдата на народната поговорка то се наказва (и колко „реципрочно!") тъкмо със заболяването, което самият „потърпевш" си е избрал.

Така „изпросената" (а би могло да се каже и „хитро изиграна роля на страданието") се превръща в своята противоположност -„механизъм", широко разпространен и назидателен в отношенията между хората.

По принцип законите на човешкото поведение (на човешките взаимоотношения) допускат човек да се прави на онова, което не е, но при категоричната повеля: „Да не ощетява никого по никакъв начин". А тъй като болестта невинаги е „удобна" за разиграване на подобен вариант, тя в това нейно „въплъщение" попада сред „забра­ните на човещината".

Противопоказана е дори в случаите, когато човек иска или може да се прави на болен, просто за да покаже, че е в състояние да го прави. В живота подобни „преструвки" се допускат. Дори са широко разпространени - дотолкова, че всеки живее почти не така, както трябва, и прави най-често точно онова, което не бива да върши. Но в тези случаи той получава назидание от друг род - т. е. не така фатално, както би могло да се окаже (и се оказва), когато в поведението на човека _се намесва въображаемо заболяване. Описани са безброй случаи от _най-известни автори - например Монтен - в разказа за младия човек, който се преструвал, че ослепял с едното око, сложил си превръзка и когато след няколко дни я снел, окото му наистина било сляпо.

Този проблем е важен и ясновиден, защото е родствено свързан с онова състояние, познато на всички и изживявано от всички, когато по време на епидемия или разпространение на някоя болест всекиму се струва, че няма да бъде отминат, дори започва да „чувства" признаците на заболяването и в края на краищата заболява - сякаш става жертва на породената у самия него кратка слабост („съгласие" да се разболее при голяма опасност това все едно да стане).

Този момент е извънредно важен в поведението на човека, той е водоразделен - възможно е и друго развитие - т. е. амбивалентно състояние, което се предизвиква от опасността на всяка разпространяваща се болест. И какво точно ще се случи, зависи от волята, желанието, вярата и пр. на потърпевшия.

Лечителя смяташе въпросния момент за извънредно важен, с огромно прогностично (ясновидско) значение. Той го бе свел до една златна максима: „Човек не трябва да боледува." А не следва да боледува, защото нормалното му битие от само себе си изключва произшествието, приключението, изпитанието на болестта, освен в случаите, когато е налице сериозно нарушение на природния закон. Но тъкмо то е и основанието този закон, съпоставен с човешкото битие, да „отминава" заболяването, да изключва болестта - и неизбежната, и „пожелаваната".

Човек се ражда, за да бъде здрав - такъв е изводът, становището на всеки, който обмисля философски този проблем. Би било глупаво и въпиещо нелогично да се създаде съвършено чудо, каквото е човекът с неизчерпаемите, удивителни възможности на неговата мисъл, и точно в него да „бодне" опасността или необходимостта от боледуване.

Когато индивидът е „далеч" от всяко заболяване и опасност да заболее, ангажирането на мисълта му с въображаемата болест обикновено се насочва против самия него и дава тласък на болестта, колкото тя да е илюзорна или далечна в даден момент.

Може да се случи точно обратното - при противоположното отношение към болестта - въображаема или настъпила. Оказва се, че това е едва ли не най-важното в отношението на човека с болестта!

Лечителя го бе узнал и изучил в тежки изпитания.

Дата добавления: 2015-06-26