Не предизвиквай съдбата!

По времето, когато в космоса излетя първият български космо­навт Георги Иванов, Лечителя преживя радостни мигове. Събитието съвпадаше напълно с неговото уравновесено и едновременно възторжено поведение, когато се прославяше България или се вършеше нещо добро за нея.

Случи се така, че се видяхме с него още в деня, щом космонавтът излетя. Бе събрал накуп всички вестници, в които събитието се оповестяваше с едри заглавия и възторжени възгласи. Долових, че е развълнуван и радостен, но като че ли нещо го смущава.

По-късно стана „аварията" и фактически полетът се компро­метира. С космонавти от други националности, летели на руски ракети, подобно нещо не се бе случило. Така събитието едновременно го зарадва и смути. И той намери за необходимо да обясни:

- Вдигнахме прекалено много шум, досущ, както се казва, „бъл­гарска работа". Рибата още в морето, а във вестниците извадиха голе­ми тигани, проглушиха с викове и самовъзхвали света. А то си бе чисто предизвикателство към съдбата.

Във вестниците полетът на първия български космонавт наистина бе отразен с онази (неосъзната може би) самоизтъкваща се радост, с „хвалене", за което загатва и поговорката.

- Какво всъщност се случи? - го попитах, когато аварията с полета приключи благополучно и космонавтът се върна на земята, изпълнил и все пак недоизпълнил мисията си.

- Стана това - вече с усмивка поде Лечителя, - което не можеше да не стане при подобни обстоятелства и което е ставало много пъти в нашата история. Напред излиза явно недомислие - за него има друга поговорка: „Не си събувай гащите, преди да си нагазил в реката". - И вече с усмивка, в която сияеше горчива ирония, прибави: - А нашите журналисти си събуха гащите далеч още преди да видят реката...

В края на краищата инцидентът „се преглътна", народът го възприе така, както единствено можеше да го стори, но за известно време остана да витае в обществото призракът на предизвикател­ството, което се бе обособило с предварителните суперлативни оценки и хвалби, даващи основание да се смята, че нашата журна­листика - пак според поговорка - е започнала да маха с крака, преди да е яхнала коня. Лечителя обясни събитието така:

- Всяко нещо в този свят се появява в своето време и представя така, както е обосновано, а може да се каже и предвидено. Когато човек застане пред такова събитие, той трябва да го уважи по съответен начин. А най-просто е да се посрещне събитието сдържано, уважител­но и „сериозно". Да не се намесват в него предвзети оценки, да не се допуска нищо „предварително", преди да му е дошло времето. В подобно отношение ние, българите, си имаме лоша слабост и неведнъж сме страдали заради прибързаност, която се е оказвала непочтеност или най-малкото лекомислие. Събитията в живота вървят едно след друго, а необикновените сред тях са обременени и със съдбовна прокоба, пред която трябва да се смириш, а не да я предизвикваш. Нашите журналисти представиха изстрелването на ракетата с момъка като повод за прибързана хвалба и изтъкване и „промениха" предви­деното от съдбата, намесиха се в него с прибързано разгадаване и оценка и така повлияха събитието да не се осъществи, както би могло (по примера на вече летелите в космоса други космонавти). Това е извънредно важен момент във всяко дело особено когато засяга пове­че хора. То прилича на опита на тези, които не са ясновидци, да ясновидстват. Истинският пророк никога няма да представи бъдещето в такъв оголен, самоизтъкващ се вид, в който се изразиха събитията с полета. Всяко предсказание за бъдещи събития в оценката, тълкуването или просто предричането на оракула ще бъде „иносказателно", по-скоро пожелателно или предупредително, отколкото повод за биене по гърдите, както се получи с нашите разгорещени и прибързани журналисти.

Тук на човек му идва наум за „урочасването" - т. е. признаване на такива особености („неща в живота"), отнасящи се привидно до други същности: пазене от уроки, придържане о правила, които са „демонични сами по себе си" - напр. пресичане на път, среща с „неблагоприятен" човек - „лоша среща" (а то е сюжет от полазничеството, което има огромно значение в българската демонология и изобщо в отношенията човек - съдба)...

В сдържаното посрещане на едно събитие или изпитание неучастващите в него всъщност съдбоносно, фатално присъстват с мисълта си, с желанието си и особено категорично въздействат, ако заемат „съответната позиция": сериозно, с полагащо се отчитане на необикновеното, на риска и с някакво, така да се каже, „премълча­ване" („да спи зло под камък") да се преживее в героична сдържаност, която пък на свой ред участващият трябва да осъзнае като солидарност с останалите, поемащи някакъв риск.

- С какво бихте сравнили събитието? Помисли, усмихна се и додаде:

- Да речем, присъстваш в цирк. Обявява се опасен номер (салто мортале или друго подобно), музикантите секват да свирят. Артистът Пристъпва към площадката, от която ще се хвърли в рискованото, опасно начинание. Ако си почтен човек и се отнасяш, както следва към живота и нещата в него, ще затаиш дъх, „ще стиснеш палци", ще се проникнеш от доброжелателност към артиста, което никак не е малко. То е ясновидно! Влязло е в действие съчувствието към изпълнителя. И когато той изиграе номера си, изведнъж се изпълваш с нещо като умиление, почваш да ръкопляскаш, да възклицаваш. Не изричаш зложелателна мисъл, тежко и трудно е да се каже, но все пак например от рода на „Дано се пребиеш!" или нещо подобно...

***

През последните години на живота си Лечителя работеше над огромна книга завет към потомците, в която споделяше онова, което бе прозрял през дългогодишния си житейски път. Към трите тома „Българска народна медицина" подготвяше и четвърти - изпълнен с поуките от своя достоен и възвишен живот. Този том се занимава с проблемите не на физическото, а на духовното здраве. Тъкмо това обстоятелство най-вече го въодушевяваше, за да намери време за книгата си в претрупания си работен ден.

Дата добавления: 2015-06-26