Здравната доктрина на лечителя

Тя беше изградена върху правилата и изискванията на неговата философия така, както отчасти е изложена тук. Свеждаше се до няколко „златни" правила:

1. Човек се ражда здрав и животът сам по себе си изразява здраве. Съдбата на човека е да изживее целия си живот в състояние на здраве, условие за най-пълноценно разкриване на неговата творческа и жизнена потенция.

2. Човек заболява като последствие от нарушаване на природния закон за причината и следствието. Това ще рече, че всяко явление е предизвикано от нещо (следствие е от някаква причина). Този закон на пръв поглед изглежда жесток към човека, но всъщност това не е така. Човек присъства по-активно и много по-отговорно в осъщест­вяването на този закон, отколкото това се допуска. (Например едно най-леко заболяване (простуда) може да изглежда случайно, но то все пак е постигнато с участието на човека; той е допуснал да се простуди, като не се е съобразил с конкретната обстановка.)

3. Всяко заболяване има морално-етична страна. Не съществува случай на болест, който не може да бъде преценен морално-етично при цялата условност, която изглежда неизбежна. Тук важи правилото: колкото по-тежко е едно заболяване, толкова по-голямо е премеж­дието на болестта, толкова по-голяма е морално-етичната отговорност на потърпевшия. Това не означава, че болестта е вид наказание и че болният е престъпник. Просто човекът е допуснал да се случи с него премеждието на болестта.

4. Произлиза от третото правило. Опасността да се допусне едно заболяване е основание то да бъде преодоляно. Условието човек да разбере в „какво е сгрешил", какво трябва да предприеме, за да възстанови здравето си, е основно за лечението на заболяването. Колко важно е това, проличава от чувствата, обзели болния от преживява­нията и цялата гама от симптоми и промени у него.

5. Най-главното условие за лечение на болестта е съзнанието на болния, че той трябва и може да постигне това. Желанието да се оздравее е всъщност оздравяване. Сама по себе си никоя болест не е фатална и не може да бъде такава.

6. От това, че здравето е естествено състояние на човека произлиза и огромната му постоянна съпротива срещу всички поводи на заболяване. Медицината все още няма точна представа за съпро­тивителната сила на човека срещу заболяванията (и възможностите да заболее), философски е много важно да се съобрази, че потен­циалната енергия е всемогъща в борбата срещу заболяването, че човек е в състояние да организира могъща съпротива срещу всяко заболяване и да го победи.

7. Приоритетите на здравето (пред произшествията на болестите) изпъкват косвено в това, че природата се е погрижила да помогне на човека при всяко болестно премеждие. Народът казва: „За всяка болка - и билка", т. е. в природата като вид двойно подсигуряване (вън от самосъхранителната потенция на човека за борба с болестта) същест­вуват безброй растения, билки, вещества, „създадени" от самата нея. Билките и лечебните растения са само допълнителен момент в лечението на болестта. Деветдесет и пет процента от лечението е жела­нието, вярата, поривът на човека да оздравее, 5 % са билките. Съпоста­вени, вътрешните и външните фактори за лечение показват, че външни­те, на които понякога се разчита, са незначителни. Това е парадоксал­но, защото една народна медицина като българската, толкова богата на възможности, билки, лечебни растения и вещества - „поема" само 5 % от лечението на заболяването. Но те често имат огромно значение, тъй като импулсират волята за борба с болестта, „вдъхновяват" и въодушевяват потърпевшия и той „вкарва" в борбата своите 95 % вът­решна съпротива.

8. Самовнушителните формули имат огромно значение при леку­ването на която и да е болест. Те се изразяват в „настройване" на мисълта към благоприятно разрешение на произшествието и в крайна сметка утвърждават вярата на болния в живота. Изпъква нова парадоксална особеност: самовнушението е резултатно, ако успее да мобилизира волята на болния за съпротива срещу болестта. „Це­ремонията" на самовнушението изглежда неубедителна. Тя се състои в повтаряне на това, което се желае. Обикновено с нея болният шепнешком си доверява, че положението му се подобрява, че се чувства от ден на ден по-добре, че оздравяването е близко и неизбежно. Точно това се оказва решаващо, защото така настройва болния „на вълната на оздравяването", че спечелва духовната му сила за борба с болестта. И успехът не закъснява.

9. То се определя от специфичните преживявания, свързани с болестта, от онези особени последствия, които тя предизвиква в пове­дението на човека. Някои са склонни да ги отнесат към характеристиката на страданието, към неговата пречистваща сила. Може би имат право. Болестта е страдание. Тя трябва да води до съзнанието, че болният е предизвикал нещо, заслужаващо да бъде последвано от страдание. Така то се оказва не само белег на произшествието, симптом на болестта, но и условие за нейното превъзмогване. Човек не бива да се бои от страданието и винаги трябва да знае, че е в състояние да го понесе с добрите последствия, които има за живота. Под страдание тук се разбира не болката, неприятните усещания и всичко от този род, което съпътства болестта и може да бъде формално обяснено. Под страдание се разбира особеното, благородното, себежертвеното съзнание за премеждие, чието преодоляване трябва да се постигне с някаква жертва и готовност тя да се направи в името на доброто.

10. В „съпропорционално" отношение към болния трябва да се поставят всички негови близки. Казано иначе, лекуването на едно заболяване (особено когато то е тежко) непременно трябва да „съюзи" всички близки във взаимопомощ към потърпевшия. Какви са основанията на подобна пренагласа и преустройство? Съчувствие? Роднински грижи? Може би. Но логиката на произшествието отива по-далече. Подозира се, че произшествието на един болен, постигнало го в определена обстановка и обкръжение, засяга близките му, въвлича ги в бедствието. Болестта принуждава общността, свързана с болния, да се организира и преорганизира за обща борба с болестта. Това е извънредно важно за заболяването. Лечителя му придаваше дори фатален смисъл. Той беше абсолютно убеден, че майка, която държи ръката на смъртноболното си дете, „гони смъртта от леглото на рожбата си".

11. Особена съхранителна сила за човека имат навиците и действията, на които той може да придаде донякъде ритуален

характер. Още по-важни и спасителни стават те, когато са налице и неопровержими доказателства за тяхната полезност. Например приготвянето на чайове от билки самостоятелно и в комбинация, на лечебни отвари и сиропи. В живота си човек задължително трябва да си изработи подобни „упователни" категории и да се придържа към тях. Те имат самовнушително значение. Когато става дума за билки, налице е и определен лечебен ефект, от който никой не бива да се отказва. Подобни „ориентири" играят важна роля в живота на човека Това са повтарящите се жестове, постъпки, привички, предпочитания понякога съвсем необясними, но със самото повтаряне човек затвърждава известна увереност и сигурност, че нещата и по-нататьк ще продължават така, както са били досега, благодарение на ритуал­ните „знаци", които е предпочел и в които вярва. При заболяване върху подобни „знаци", ритуални привички и навици може да се изгра­ди и по-ефикасно лечение.

12. Боледува се от една и съща болест, но всеки боледува по различен начин. Получава се така, че болестта се повтаря в неузнаваем вариант при всеки болен и естествено се налага необходимостта от индивидуално лечение. Парадоксът може да стигне дотам - при едно и също заболяване у двама различни болни да се приложат различно действащи лечебни компоненти и да се постигне един и същ резултат. Това косвено показва предимственото значение на „вътрешните" оздравителни фактори пред „външните" лечебни вещества.

Здравната доктрина на Лечителя се свежда до следните основни правила:

1. Човек се ражда здрав и трябва да изживее живота си здрав, следователно не бива да боледува.

2. Заболява този, който се съгласи да заболее.

3. Оздравява този, който истински желае да оздравее.

4. Няма нелечими болести.

5. Истинска е онази медицина, която винаги, при всички обстоятелства и положения внушава на болния, че ще оздравее.

6. Човек живее, докогато трябва и докато желае.

Здравна доктрина „П"

В общата философска концепция за болестите и здравето Лечителя обръщаше голямо внимание на „Здравната доктрина „П", както я нарече веднъж шеговито. Тя се отнася всъщност за здравето и се въодушевява от възможностите то да бъде запазено без особени усилия, само чрез съблюдаване на определени природосъобразни изисквания. Доктрината би могла да се формулира като: „Пази се от четирите „П", защото поставяш в опасност здравето си!"

1. ПАЗИ СЕ ОТ ПРОСТУДА'

Нищо не изглежда по-банално от подобно изискване или съвет. Д между впрочем Лечителя бе убеден, че човек и днес не си дава сметка за опасните последици, които предизвикват простудите. Те се изразяват в прекомерно излагане на ниски температури на тялото (или на част от него) и механизмът им, изглежда, се свежда до промени, макар и кратковременни, в „тъканта" на живата човешка плът. Различ­ните части от тази плът са различно чувствителни и застрашени от простуда.

Той определяше отраженията от простудата - в момента или в бъдеще - като „издължавания на човека към нарушения от него природен закон".

2. ПАЗИ СЕ ОТ ПРЕЯЖДАНЕ!

Той отдаваше особено значение на това изискване. Заговореше ли за него - мигом се въодушевяваше, както при установяване на някаква простъпка, която не бива да се премълчава. Сам той не бе аскет в храненето си. Бе просто един мъдър, скромен човек, който никога не бе допускал злоупотреби в това отношение.

При преяждането „зловредните" фактори са два: голямо по коли­чество ядене и ядене, съставено от съмнителни компоненти. Преяж­дането поражда преумора. Плюс още разширяване на стомаха, повръщания, разстройства, смущения в нервната дейност, в работата на мозъка и пр.

Откакто се помнеше, бе вегетарианец - на неговата трапеза имаше картофи, ориз, зеленчуци, плодове, народни сладкиши. Чашата домашно вино заемаше чинно място на трапезата му. Деликатен, както никой друг, той си позволяваше да казва не „месо", а... „мърша". „Мършата" претоварва не само стомаха. Попаднала там, тя дава начало на цяла поредица беди, следващи една след друга. Тя изисква жлъчни и стомашни сокове, усилена работа на червата, възбудено кръвообращение - т. е. непомерно и ненужно усилие на сърцето с последствие - изтласкване на кръв. Целият организъм на човека буквално се изтощава около съмнителното удоволствие едно парче „мърша" да се натика в стомаха.

3. ПАЗИ СЕ ОТ ПРЕУМОРА!

Бе малко странно да чуеш от устата на Лечителя предупреждения срещу „повече работа", довеждаща до преумора - целият му живот бе минал в труд! От ранно утро до късна вечер! И все пак точно той предупреждаваше: „Не се преуморявайте. Работете, но не допускайте преумора!"

Последната е състояние, в което човек изпада след определено пренапрягане на цялото си тяло (или част от него) в усилие, което по правило подценява. Без да усети, вече е пресилил мускули или нервна система. Преумората се съчетава с невъзвратими процеси, за които не си дава навреме сметка.

Пълна „реставрация" не се получава дори когато имате усещане­то, че е вече налице. Практически това означава, че „консумираната" веднъж преумора с нещо завинаги е променила човека - незначително макар, но потенциално опасно. Надхвърляйки оптималния предел на нашите възможности и старание, по правило тя ни закалява и повдига „прага" на тези дадености. До известен предел това е може би здравословно. Но ако стане постоянна - довежда до такава пренагласа на изменилия се организъм, която води до ред нарушения и нездраво­словни промени.

Оттук и възможността едно усилие, близко до преумората (или изразяващо преумора в някакви „толерантни граници"), да издигне нашата активност, сила, поносимост, издръжливост и пр. над зало­женото в нас (като израз на способността ни да се променяме, „об­щувайки" с околната среда). Но то е и възможност да „превъзмогнем" една степен на преумора до достигане на по-висока нейна стойност и т. н., докато изведнъж всичко рухне в неочаквана и непреодолима слабост, смъкваща ни под вродения праг на издръжливост.

4. ПАЗИ СЕ ОТ ПАДАНЕ!

Лечителя разбираше „падането" като травма, нараняване целост­та на човешкото тяло. Последната се нарушава по особен начин (и извънредно разнообразно) в зависимост от травматичния агент, място­то на падането (удара), обстоятелствата, намесващите се допълнително фактори и пр.

Главното тук е накърнената цялост на тъканта - при непосред­ственото стълкновение с нараняващия агент или „по-особена" промяна поради разтърсване на жива тъкан и притискане о неподат­ливи компоненти (мозъчни сътресения). Те са най-опасни. Нараня­ването (така широко, както го схващаше Лечителя) изменя опасно състава на тъканите, които засяга. Смачкването им, разрязването им и пр. - вън от всичко друго е промяна, която не се разкрива сама по себе си: нито в момента на нараняването, нито по-късно.

Димков бе разработил детайлно поредица от случаи на мозъчни.сътресения (травми при падане на главата), чиито последствия са I непредсказуеми, а проявата им може „да дойде" след много години, като преди това „дава знак за себе си" най-вече в главоболия - необяс­ними и неотстраними.

Впрочем той бе открил почти за всички видове наранявания спасение и лечебни смеси, с които успяваше да елиминира последст­вията от падането (най-често хематом в различни степени на калциниране).

Дата добавления: 2015-06-26