XV. Орфеова женитба со керка на арабска крале. 2 страница

Талатина крале замина си ду белъ Дунавъ,
Иска да ми фоди пу сичка-та земе,
Да си тера, мори, либе спроти негу.
Та ми яха огнена кучие,
Си га карат ду три Юди Самуили: 5
Колку си е кучие огнена,
Утъ Юди си още пламень фърка,
Лу кого стигне гу погурева,
Та си бива као църна главне!
Та ми фоди Талатина крале пу сичката земе, 10
Ела либе нема де да найде!
Па си фоди дуръ му са е вече дудеелу,
На Юди си вели утговори:
»Мари, Юди, ду три Самуили!
Какъ сте фодили пу земе-та, 15
Не ли сте видели кральска керка,
Кральска керка шо приличе на мене,
Да си ми боде първе либе,
Кой га види на мене да завиди,
Чи си имам гюзелъ либе, 20
Шо га нема нийде пу земе-та.»
»Е бре, Талатине кралю!
Кога бехме още млади и по-малки,
Наше сестра падна болна да лежи,
Та ми лежа цали три години. 25
Нее си й изметъ чинехме,
Саде понуда не е зевала,
Терала е вода утъ край земе,
Де си има студенъ кладнецъ;
Ела ступанъ има люта змие, 30
Не си дава никой утъ вода да пие;
Аку си гу на кладнецъ найде,
Фърле си гу понуда на малки-те змии.
Не сме хтели нее да идеме на край земе,
Ела на е сестра люту заклела; 35
Аку не й донесеме вода ут край земе,
Нийде нейде да се не свартиме,
Да фодиме пу земе-та као луди и завени!
Какъ си чухме сестрина люта клетва,
Утидохме на край земе на студенъ кладнецъ, 40
Де си беше и люта змие;
Лу какъ на виде глава си замаха,
Кани ни се да на поrуби.
Нее си се чудумъ чудиме шо да правиме,
Какъ да земеме вода утъ студен кладнец, 45
Да утнесеме на нашета сестра.
Де си запе пиле соколову:
»Мари Юди, ду три сестри!
Шо стоите тука и се чудите?
Идите си на крайну-ту море, 50
Там' си има дару дафинову;
Да чекнете вейка утъ даро-ту,
С' вейка змие да ударите,
Та ша се умае и ша заспие;
Тога си точите вода утъ студенъ кладнецъ.» 55
Та утидохме на крайну-ту море.
Найдохме си дару дафинову,
Та си чекнахме вейка утъ даро-ту,
С' вейка си змие ударихме,
Та се ума и си падна на земе-та. 60
Дуръ тога си вода наточихме,
Та си навървихме да си фодиме на наше-та земе,
На наше-та сестра понуда да дадеме.
Вървехме малку шо повървехме,
Се качихме горе на планина-та, 65
Де истица ду белъ Дунавъ.
На край Дунавъ имаше кральски сарае,
Афъ техъ си седи Ситска кралица,
Шо си съди на сичку-ту поле.
Тия си има керка дюнягюзеллийка, 70
Шо га нема нийде на дюне-та:
Утъ лику й греетъ деветъ сонца!
Афъ гръди й свети ясна месечина!
В' скути й се дребни звезди!
Коса й е ду земе-та, 75
Хемъ си свети као елмазъ камень!
Кога си излезе утъ майчина хyдае,
Да се бани на студни-те кладнеци,
Шо се магли низ поле-ту,
Си ги гони на небе-ту, 80
Та си свети на неина земе!
Нее, Талатине, га сме видели,
Тя си бива за тое първе либе.
Ела има пуста сура ламие,
Та не дава да се жени ниту майка, 85
Ниту майка, ниту керка;
Си ги чува никой при техъ да не фоди,
Лу кой иде назадъ се не враща;
Люту на сорцету гу наранева,
и гу фърле аф морету на риби-те.» 90
Как ми чу Талатине крале,
Мощне му се сорце наранилу,
На Юди си вели утговори:
»Яз ша ида, Юди, на Ситската земе:
Или таму младу да си погина, 95
Или да си зема керка на Ситска кралица.»
Сова рече не отрече,
Си ми тръгна огнена кучие,
Да си иде на Ситска-та земе.
Юди си му не дават да иде: 100
»Седи, кралю, не ми фоди,
Сички таму ша загинеме!»
Той им мольба не слуше,
Си кара кучие и ми фоди,
Вече наблизиха ду Ситску-ту поле; 105
Юди ми се мощне уплашени,
Па си му се мольба молетъ:
»Седи, кралю, не ми фоди на Ситску-ту поле,
Чи ша таму младу да погинешъ!
Тамамъ седемдесе крале са погинали, 110
Диле ти не ша погинешъ!
Саму Крали Марку са е куртолисалъ.
Той си има срела отровита,
Шо га зелъ утъ люта ламие,
Шо излегла на Талатинска земе. 115
Пуста Ситска ламие усрелила седемдесе крале,
Най-узадъ ми фоди Крали Марку,
Афъ рока си доржи срела отровита,
И си гласумъ рука на ламие:
»Назадъ, назадъ, пуста ламию! 120
Чи ша си та на сорце-ту осреле.»
Как си виде ламие срела отровита,
Потресе се, мощне се уплашила,
Та си падна на земе-та утпрешъ Крали Марка,
Па си му се мольба моли, 125
Да си тури срела аф пазуфи,
Немой нее млада да погуби,
Да устане Ситска земе пуста затryстена;
Мольба му се моли и му путь дава да замине.
Та си замина саму Крали Марку, 130
И утиде на негува си гулема града.
Негу, кралю, да повикашъ на ардам на помощи,
Той ша си усрели сава пуста ламие,
И ша земешъ керка на Ситска кралица;
Я' Крали Марку као по-старъ, 135
Ша си земе Ситска кралица,
Да мy боде първе либе.»
Уплаши се Талатине крале,
Та си тръгна назадъ огнена кучие,
И утиде на негува си Талатинска земе. 140
Още утъ кучие не е слегалъ,
Си ми рука ду негува башъ китипинъ,
Та му вели утговори:
»Е бре, китипине, башъ китипине!
Земи си бела книга и капка мурекепа, 145
Та си пиши бела книга на Крали Марка,
Бела книга църну писму,
На книга да му пишешъ:
Млогу здраве, Крали Марку, утъ Талатинска крале!
Мольба ти се моли, 150
Аманъ ти чини дуръ ду земе,
да си земешъ тое срела отровита,
Та да дойдеш тука дуръ при негу,
Има нещу да ти каже;
Аку дойдешъ, братъ ша си та фати, 155
Па аку не дойдешъ, първъ душманинъ ша та има.
Две години има шо му чини едно добро,
Шо утрепа пуста сура ламие,
Шо излезе на наше-та земе;
Сега ша му чинишъ и другу добро. 160
Сова пиши и ми книга донеси,
Да си прате дуръ ду негу ду младу татарче.»
Та си писа башъ китипинъ бела книга,
Бела книга църну писму,
Утнесе гу дуръ на крале 165
И той пармакъ да си удри.
Гледа крале бела книга,
Бела книга църну писму,
Гледа си гу и си рони дребни солзи,
Па си се и на Бога мольба моли: 170
»Ой, Боже ле, мили Боже!
Я' пусни си, Боже, на Крали Марка ум и разумъ,
Лу какъ ша си види сава книга,
Да си яхне бърза коне,
Та да дойде тука дуръ при мене, 175
Да си виде шо си прави.»
Мольба си се Богу моли
И си рука ду младу татарче,
Та му дава бела книга аф роки-те,
И му вели утговори: 180
»Е бре, мое младу татарче!
Немой седи, немой стои:
Слези си ми долу афъ ехура,
Та си закарай мое бърза коне;
Яхни коне и си иди аф Търнува града, 185
Да си найдешъ Крали Марка,
Нему да си дадешъ бела книга,
Бела книга църну писму:
Джюхапъ да му дадешъ, да си дойде тука при мене,
Джюхапъ утъ негу па да земешъ; 190
Шо ша ти каже мене да си кажешъ.»
Та си яхна младу татарче кралювата бърза коне,
Дуръ да яхне Талатинска земе изминалу,
Дуръ да седне харну на седло-ту,
Си утиде на Търнува града. 195
Там' си найде Крали Марка,
Чи вечере сусъ стара си майка.
Как си виде Крали Марку ду младу татарче,
Хрипна утъ вечере утъ трапези,
Та утиде да дучека младу татарче. 200
Сама майка му устанала на трапези.
Та му вели Марку утговори:
»Добре дошло, младу татарче!
Шо хаберъ носишъ утъ Талатинска земе?
Шо ми прави Талатина крале?» 205
»Добре та найдохъ, Крали Марку!
Нищу хаберъ не ти носе утъ Талатинска земе,
Лу ти носе бела книга,
Бела книга църну писму:
Талатине крале на госте та кани, 210
Да си дойдешъ да та види.»
Та му даде бела книга,
Бела книга църну писму.
Зе си Крали Марку бела книга,
Та га пее и се смее. 215
Па си кани младу татарче на трапеза,
Да вечере с негу сладки манджи,
И да пие руйну вину тригодишну.
Ядоха си и си пиха малу-млогу,
Малу-млогу две недели. 220
Татарче иска да си иде,
Та си тера джюхапъ утъ Крали Марка;
Дали ша дойде или неша?
»Ша си дойда, татарче, от да не дойда:
Талатине крале ми е първъ побратимъ.» 225
Та си рука Марку башъ изметчие,
Та му вели утговори:
»Е бре, изметчию, мои веранъ слуга!
Искарай ми утъ ехyра бързата коне,
Шо си фърка као пиле на небе-ту; 230
Наседли гу сусъ златну седло,
Наюзди гу сусъ сребрена юзда:
Назоби гу седемдесе ока бела пшеница,
И гу напой седемдесе ока руйну вину;
Колку си е фъркатъ 235
Още толку да си фърка низъ Талатинска земе,
Кой ма види да завиди.»
Наседли гу изметчие наюзди гу
Сусъ златну седло, сусъ сребрена юзда,
И гу назоби, напои; 240
Назоби гу седемдесе ока бела пшеница,
Напои гу седемдесе ока руйну вину;
Та не може бърза коне на ноги да стои,
Иска да си фоди да си фърка:
Утмалъ гу вързали на железна халка, 245
Дуръ да Марку се наготви.
На майка си Марку вели утговори:
»Я' отключи, мале, шарени съндуци,
Та искарай мое башъ руху,
Шо е ушиену с голу злату сарманлие, 250
Да се премене, мале, да се нареде,
Чи ша ида на Талатинска земе;
Талатине крале си ма кани на гозба,
Канилъ си е сите крале и бануве.
Искарай си и моета отровита срела, 255
Нещу на путь да не пате:
Аку си ма срещне Юда Самуила,
Сусъ срела нее да си надборе.»
Та утключи майка му шарени съндъци,
Искара му сарманлие рухгу, 260
Даде си му и срела отровита.
Премени се Марку нареди се,
Па си пита майка:
»Кажи, мале, дали си самъ юнакъ?»
»Юнакъ си, сину, надъ юнаци! 265
Дано намдаръ да излезешъ на кральска трапеза,
Сите крале да пофалетъ тое стара майка,
Шо си е родила сакавъ юнакъ на земе-та.»
Та си яхна Марку бързата коне,
Дуръ да яхне утмалъ гу е дудоржалъ, 270
Какъ ми фъркна пу небету.
Не се виде де утиде!
Младу татарче дуръ да си яхне бърза-та коне,
Марку утиде на Талатинска земе.
Талатине крале гу е чекалъ на башъ дервене, 275
Какъ гу виде лику му се засмее.
Та си слезе утъ огнена кучие,
И цалуна Марка на око-ту.
Марку си гу пита и гу праши:
»Кажи, кралю, шо ма терашъ? 280
Дуръ не си ти изметъ свърше,
Не си флевамъ афъ Талатина града.»
»Исфодихъ си, Марку, сита земе,
Да си терамъ либе спроти мене,
Ела либе не си найдохъ. 285
Дуръ утидохъ на висока планина,
Де истица ду белъ Дунавъ,
Та си тече низ Ситску-ту поле.
Ду белъ Дунавъ си има кральски сарае,
Афъ техъ седи Ситска кралица; 290
Тя си има керка дюнягюзеллийка,
Шо га нема нийде на дюне-та:
Утъ лику й греетъ деветъ сонца!
Афъ гръди й свети ясна месечина!
В' скути й се дребни звезди! 295
Коса й е ду земе-та!
Хемъ си свети као елмазъ каменъ!
Тя си бива за мое първе либе.
Ела има пуста сура ламие,
Та не дава да се жени ниту майка, 300
Ниту майка, ниту керка;
Си ги чува никой при техъ да не фоди;
Лу кой иде назадъ се не враща,
Мольба ти се, Марку, моле,
Да си идешъ на Ситска земе, 305
С' тое отровита срела да усрелишъ пуста ламие,
Та да идеме афъ Ситски сарае.
Ти да земешъ Ситска кралица,
А яз да си зема неината гюзел керка.»
Крали Марку ни постоя, ни почека, 310
Лу си копна бърза коне,
Та утиде на Ситска земе;
С' негу фоди и Талатине крале.
Лу утиде на Ситски сарае,
Рукна Марку гласумъ се подрукна: 315
»Лу де да си, сура ламию, тука да си!
С' тебе борба ша се боре.»
Още рече Марку не отрече,
Подаде се утъ гората сура ламие;
Какъ си виде Марка си забега! 320
Марку си се не почуди,
Ам' си фърли отровита срела,
Та га усрели люту афъ сорце-ту.
Утмалъ душе си продума:
»Утъ Богъ нашелъ, Крали Марку! 325
Шо ма усрели още млада и зелена.»
Сова рече и си душе даде.
Дуръ тога си утидоха аф Ситски сарае,
Де си найдоха Ситска кралица,
Чи си вика и си плаче. 330
„Немой викай, кралице, немой плачешъ!
Дусега си била пуста запустена,
Утсега ша си башъ кралица на земе-та:
Ти ша бодешъ първе либе на Крали Марка,
Я' тое-та керка ша си боде 335
Първе либе на Талатинска крале.»
Как ми чула Ситска кралица,
Мощне ми се зарадува,
Та ги гости и ги пои три месеци време,
Чи е Марку усрелил сура ламие. 340
Вече искатъ да си фодетъ,
Крали Марку си закара Ситска кралица,
Га уткара на Търнува града,
Та направи силна свадба,
Свадба е траяла три недели. 345
Я' Талатине крале си устана на Ситска земе,
Там' си прави силна свадба.
Та скалеса сите крале на свадба-та,
Си калеса и Крали Марка;
Та ги гости и ги пой три месеци; 350
Дуръ тога се свадба разсипала.
Седемдесе крале искатъ да си фодетъ,
Излегла е млада булька,
Да им рока цалуе,
Утъ лику й греет деветъ сонца! 355
В' гръди й свети ясна месечина!
В' скути й се дребни звезди!
Коса й е ду земе-та!
Хемъ си свети као елмазъ каменъ!
Сички крале си се чудетъ за неина гиздавина; 360
Секи си е дарба дари пу туваръ алтане.
Та се свадба вече расипала.
Талатине крале си заптиса и Ситска земе!
Утъ Талатинска земе си дукара сите млади,
Та си тие заселиха Ситска земе, 365
И посеха Ситску поле все пшеница.
Уттамъ е излегла пшеница пу-сичка-та земе!
Уттога е устаналу и песна да се пее,
утъ Бога зраве, утъ мене песна.

,

Талатина краля иска шедба да се шета,
Шедба да са шета, любу да си тера;
Нийде си гу любу не харесува.
Та ми исходи утъ край на край земя-та,
Ми утиде и на Китическу широку поле; 5
Тамъ си имаше ду стара града,
Талатина иска в' града да си флезе.
Белки таму любу си найде,
Любу що да си е спроти негу!
Той си през гулями порти флява, 10
Гулями порти му са затваретъ,
Не му даватъ в' градо да си флезе.
Чудилъ са е Талатина що да прави,
Що да прави що да стори?
На ум си са науми да си копне бърза коня, 15
Да гу копне високи дуваре да прихрипне,
На Китическа столнина да си иде,
Чи си таму има моми най-убави;
Белки и той мома си хареса,
Чи му са е вейке ергенлакъ дудялу. 20
Та си копна бърза коня,
Коня си са мъчи високи дуваре да прихрипне,
Ел' си не може не да утстъпне.
Разеди са Талатина краля,
Та си обзе ду негува длега камшика, 25
Бърза коня да си бия,
Високи дуваре да си прихрипне:
Той гу бия коня си сълзи рони,
На Талатина си вяли говори:
»Що ма, Талатине, мой ступане, бияш? 30
Язъ си имамъ юнасту надъ коне-ту,
Кога си с' мои криля фъркнехъ,
Дуръ на синю небе си хрипкахъ,
Ами сега що да праве?
На Китическа града на връхъ дуваре-ту 35
Си седетъ ду две Юди Самувили,
Тие си ми не даватъ,
Ду високи дуваре да си прехрипна:
Едната си ми очи заблескува
Со нехини ду две слънчовити очи, 40
Друга-та си в' ръки тищи златни сряли,
С' тяхъ са мъчи да ма усрели.»
Подрукна са Талатина краля:
»Ой вия, ду две Юди Самувили!
Язъ братъ да ви самъ вия мои сестри, 45
Лю си излезите утпрешъ меня,
Да ва виде да ма видите;
Та немой си моя коня запирайте:
Язи или в' градо ща си фляза,
Или утъ желба ща си умра, 50
Чи ми са е вейке ергенлакъ дудял:
Може тука да си има мома спроти меня?»
Речь-та още не отрече,
Две Юди си утпрешъ негу излязоха,
Утъ образъ хми ясну слънце грееше! 55
Низъ челу хми звязди трепераха!
Коса хми са пу земя влачеше!
Лю какъ си ги виде Талатина краля,
На нег' си вяли ютговори:
»Лю таква мома да си найда, 60
Та ща заборе сички мои мъки,
Що сам теглилъ кога сам земя шеталъ,
Да си терамъ мома спроти меня.»
Юди си му велетъ и говоретъ:
»Ой ти, Талатине, млада краля! 65
Да си флезешъ в' тоя стара града,
Ща си найдешъ мома още по-убава!
Китически краль си има една керка,
Една керка що я на дюня нема,
Ел' си в' негува сарае има чешма варувита, 70
Що си е утъ мермер исдялана,
Вода хи е студна кату дибела леда;
Лю кой си утъ тая вода пия,
Бива кату конь що е най-фъркат!
На чешма си излява ду люта змия, 75
Люта змия с' две глави с' две опашки,
Та не дава никой вода да си пия,
Ниту на чешма да си иде;
Лю кой иде слябъ си бива!»
Краль си е искаралъ ду млада теляла, 80
Да си личи низъ стара града:
»Лю кой юнакъ са наемне да убия тая змия,
Той ща земе кральска мома;
Я' кой не ще може змия да убия,
Негу на змия ща си фърлетъ, 85
Курбанъ тия да гу изяде.»
Ти си, Талатине, юнак надъ юнаци,
Лю какъ ще чуешъ млада тиляла,
Чи си така низъ стара града личи,
Ща си идешъ змия да погубишъ; 90
Ел' си толку юнасту немаш.
Аку хи глава присечешъ,
Намясту две ща хи излязатъ!
Аку хи опашка присечешъ,
Намясту хи четри ща излязатъ; 95
Та тебя младу ща си фърлетъ,
Курбанъ змия да та изяде.
Затова си нее порти заторихме,
И тоя бърза коня си запираме,
Немой ти в' стара града да си флезешъ, 100
И в' негу младу още да погинешъ.
Нее с' той си татку бяхме знайни,
Та си тебя пожелихме,
И си дойдохме да ти кажеме;
Та аку си себя не желишъ, 105
Флези в' градо мома да си терашъ.»
Талатина краля как си Юди дучу,
Хми вяли ютговори:
»Братъ да ви сам, Юди,
Братъ да ви самъ сестри да ва имамъ, 110
Лю да си ми вярну кажете,
Какъ да си обия тая люта змия,
Та да си зема тая кральска керка,
Чи ми са е вейке ергенлакъ дудял;
Сичка земя сам исфодилъ, 115
Мома спроти меня не си найдохъ;
В' стара града мома спроти меня има;
Или тая мома ща си зема,
Или тука младу ща си погина;
Какъ самъ ут моя кральщина излялъ, 120
Тъй на кральщина не са вращамъ.»
Юди си му вялетъ и говоретъ:
»Е бре, Талатине, млада краля!
Малку си си на години,
Я' си имашъ умувита глава; 125
С' насъ са братъ побрати,
Та ни сърце усрели;
Нее вярну ща ти кажеме,
Какъ да си тая люта змия убияшъ,
Лю и ти насъ дарба да даришъ. 130
Кога през порти с' невяста заминешъ,
Да си рукнешъ и да си подрукнеш:
Чуете ли, ду две Юди, мои сестри!
Лю де да сте тук' да сте;
Моя любу тенка дарба да ва дари, 135
Тенка дарба купринена махрама,
Шо си га я сама на разбой клала.
Закълни са на тоя Бога и на тоя майка,
Чи това ща сторишъ,
Кога през тези порти поминешъ, 140
Силна свадба малку да запрееш
И насъ дарба да си даришъ.»
Талатина краля клетва са закле,
Люта клетва на негува Бога
И на негува стара майка: 145
»Аку, вяли, свадба не си запремъ,
Невяста вазе дарба да си дари,
Моя Бога младу да си ма погуби;
Моя стара майка да си ма не дучека.»
Юди си му велетъ и говоретъ: 150
»Е бре, кралю, кога идешъ на варувита чешма,
Тая люта змия да убияшъ,
Да са соблечешъ голъ голнетичек,
Какъ си утъ майка паднал;
Саму земи тоя отрувита срела, 155
Та кога си при змия идешъ,
Немой змия пу глави да удришъ,
Ниту пу глави, ниту пу опашки;
Лю си гледай да я усрелишъ в' сред сърце-ту;
Лю как ще си я на сърце усрелишъ, 160
Тя ща са фърли ф' вода варувита;
Лю ти да не хи дадешъ,
Да са умия ф' вода варувита,
Чи ща си сърце излекува,
Та тога тебя младу ща погуби; 165
Лю я грабни та я утъ земя фърли,
Земя ща са расзине та ща си я погълне;
Тога ти кральска мома ща си земешъ.
Яхни сега тоя бърза коня,
Та си ходи скору змия да убияшъ. 170
Лю гледай, що са си фтаксал да не забуришъ!»
Талатина краля яхна ду негува бърза коня,
Та утиде при Китическа краля,
Му вяли ютговори:
»Язи, кралю, на змия дохакъ ща си дойда, 175
Лю си искамъ да ми дадешъ тоя керка,
Да си биде моя първу любу.»
Краля си му вяли ютговори:
»Гледай, млада кралю, змия да погубишъ,
Та яз моя керка ща ти дамъ 180
Да си биде тоя първу любу;
Лю аку не си змия погубишъ,
Тебя на змия ща си фърлимъ,
Курбанъ тя да си та земе.»
Талатина краля ни постоя, ни почака, 185
Са соблече голъ голнетичакъ,
Какъ си бе утъ майка падналъ;
Си зе и негува отрувита сряла,
Та си утиде на чешма варувита.
Още утъ далеку на сърце си змия усрели, 190
Не хи даде баремъ да са помърда,
За седемъ опашки си я грабна,
Та я фърли утъ високу на земя-та,
Земя си са расзина и си змия погълна!
Как си виде Китическа краля ду негуву юнасту, 195
Облече гу с' дрехи голи сарманлии,
И си кладе тилялъ да личи низъ стара града,
Чи той свадба ща устори;
Да са собератъ малки и гулями,
Негува керка да си испратетъ. 200
Та са собраха маки и гулями,
Излязоха да испратетъ кральска керка.
Извадиха млада невяста:
Утъ образъ хи угрялу ясну слънце!
На раму хи има месечина! 205
На челу хи дребни звязди!
Вейке дойдоха ду високи порти.
Прирукна са Талатина млада краля:
»Ой вие, сестри, ду две Юди Самувили!
Каде да сте да ми дойдете, 210
Да си видите моя първу любу,
И да си ва тенка дарба дари,
Тенка дарба купринена махрама.»
Лю гу чуха Юди и си дойдоха.
На невяста си дувакъ уткриха, 215
Да си видетъ нехинуту бялу лику:
Как уткрихга куприненъ дувакъ,
Утъ образъ хи угря ясну слънце!
На Талатина си вялетъ и говоретъ:
»Ой ти, Талатине, млада кралю! 220
Любу ти е млогу убаву!»
Тога вяли Талатина краля:
»Ой ти, любу, първу любу,
Искарай си ду две купринени махрами,
Да си даришъ мои сестри Самувили.» 225
Искара си ду две купринени махрами,
Та си дари ду негуви-те сестри;
Юди си я дариха пу десетъ алтане,
И хи вялетъ и говоретъ:
»Лю на що кладешъ тези алтане, 230
Сичку алтане да си бива!
Тога си Талатина краля на негува земя утиде,
Та устори силна свадба.
Това е Талатина краля усторилъ,
И е устанала да му са пяе тая пясна.

Талатине, млади кралю!
Талатинска земя са е запустила,
Сега има малу млогу,
Малу млогу две години,
Утъ какъ си излява пуста сура ламия 5
Изъ Рична земя широка.
Седемъ глави има сасъ три опашки!
Сите ниви подробява,
сите жита поява.
Шо е младу не дава презъ таму да помине. 10
Сичку поля вейке испоеде,
Нема вейке що да яди,
Си дупря и ду Турна града.
Утъ вънъ градо на порти седи,
Не уставе да замине ниту стару, ниту младу; 15
Ниту мъжку, ниту женску.
Чудетъ си су Турици що да праветъ?
Чекатъ белки си су ламия дигне,
На другу мясту да си иде.
Година время помина 20
Ламия не си става,
Лю си по-люта бива.
Кога сасъ уста свирка свирне,
Цала града потресува!
Турици не можаха вейке да си теглетъ: 25
Ни на поля можатъ да излязатъ,
Ни утъ чешми вода да наточетъ.
Сички, велетъ, да излязат да я гонятъ,
Кой сасъ сряла, кой сасъ праща;
Белки можатъ да я утепатъ, 30
Турна града да куртолисатъ.
Чакали су да си дойде день Куледувъ день,
Сите людя да су собератъ,
Мольба Богу да су молятъ
Дано града той да куртолиса. 35
Месец время помина
И Куледувъ день си дойде.
Сите людя у църква су собраха,
Мольба Богу зеха да су молятъ,
Дано града той да куртолиса. 40
Утъ църква навървиха при сура ламии,
Кой сасъ сряла, кой сасъ праща;
Борба си су бориха тамамъ три дни и три нощи,
Сура ламия сите ги надбори.
Кату гладан волк фафъ бюлюка флезе, 45
Та си грабна десетъ моми все на отбуръ;
Седми-те моми утъ едночъ погълна,
Кату да погълна седем яребици,
Я' три-те си върза за три-те опашки,
Да ги има за южина за накуска. 50
Сите Турици назадъ забягаха,
Да не и тяхъ накуска устори.
Сура ламия уста си расзина,
Кога ги расзина земя су потресе,
Та им вяли ютговори: 55
Глас й бяше кату люта гърмавица,
»Ой граждане, ой Туричане!
Немой бягайте, немой търчите,
Язи си вейке куремъ позаситих,
На меня ми стигатъ сяки день пу десетъ моми, 60
Пу десетъ моми и юнаци;
Утъ тука сетне таинъ ке гу имамъ,
Сяки день пу десетъ моми да си грабемъ,
Дури редъ не дойде и ду ваше млада краля,
И негу накуска да гу осторе! 65
Тога вейке ке си бягамъ утъ ваше града,
И ке си ида на Рична земя широка.»
Сите людя утъ страхъ треска су затресоха!
Утидоха на кральски сарая,
На краля си велетъ и говоретъ: 70
»Ой ля кралю Талатине кралю!
Сура ламия не можахме да надборимъ!
Утъ назе си грабна десетъ моми все на отбуръ:
Седми-те ги утъ едночъ погълна,
Кату да погълна седемъ яребици; 75
Я три-те си върза за трите опашки,
Да ги има за южина за накуска.
Сите нея забягахме.
Тя си уста расзина,
Та ни вяли ютговори: 80
»Ой граждане, ой Туричане!
Немой бягайте, немой търчите!
Язи си вейке куремъ позаситихъ;
На меня ми стигатъ сяки день пу десетъ моми,
Пу десетъ моми и юнаци; 85
Утъ тука сетне таинъ ке гу имамъ,
Сяки день пу десетъ моми да си грабемъ,
Дури редъ не дойде и ду ваше млада краля,
И негу накуска да гу осторе!
Тога вейке ке си бягамъ ут ваше града, 90
И ке си ида на Рична земя широка.
Гледай, кралю, Турна града да куртолисашъ.
Пуста ламия ке гу пусту запусти.»
Талатина краля мощне млогу су нажели,
Що да прави не знаеше? 95
Падна боланъ да лежи.
Лежалъ ми е тамамъ месецъ.
Сяки день ми слуше цвижба и викове:
Кой си керка увикува!
Кой си синъ уплакува! 100
Дуръ му су е вейке дудеялу.
Халаикъ си прати да му рука стара майка,
Утъ нея прошка да си земе.
Та да иде сасъ ламия борба да су бори;
Или града да си куртолиса, 105
Или той млада да погине.
Халаикъ си рука стара негува майка:
»Ела, краля си та рука,
Има нящу да ти каже.»
Стара му майка зе да вика, зе да плаче; 110
Стори й са чи е краля млогу боланъ,
Млогу боланъ ще да умре.
Са запади да гу види,
Дуръ да худая утори,
Душе хи дур на гърлу дойде! 115
Ега да види що ке види:
Краля си утъ потстеля станалъ,
Си надява руху сарманлия,
Фафъ ръки си държи седемъ сряли позлатени,
Утъ тяхъ си гряетъ седемъ сонца незаходни! 120
Ду негу стои ду длега музрака;
Какъ ги виде стара му майка,
Цала су потресе,
Лику хи поцърня, пожелтя,
Ръки хи су затресоха, 125
Утмал душе приговори:
»Добро утру ти, Талатине кралю,
Талатине кралю, мое милу сину!
Що си, сину, надявашъ руху сарманлия,
В' ръки си държишъ седем сряли позлатени, 130
Утъ кои си гряетъ седемъ сонца незаходни!
Що ду тебя стой ду длега музрака!
С' когу искашъ да су бияшъ?»
„Далъ ти Богъ добро, стара маля!
Сасъ сура ламия искамъ да су боре. 135
Или язи нея да надборе,
Наше града да куртолисамъ,
Или тия меня млада да погуби,
Не мога вейке да си слушемъ цвижби и викове;
Кой керка да увикува, 140
Кой син да уплакува!»
»Немой, сину, насрещ' ламия излявай.
Сите людя су изляли да я гонетъ,
Та не можаха да я надборетъ,
Дила тина самъ ке я надборишъ; 145
Тия тебя цала ке погълне!
Тоя майка утъ желба ке си умре.»
»Молчи, молчи, маля, не та слушемъ!
Яз ке ида с' нея борба да су боре;
Саму прошка да ми дадешъ, 150
Аку си ма ламия борба надбори,
Тоя прошка да си имамъ,
Немой Хару ф' моря да ма удави.»
»Прошка ке ти дадем, сину;
Лю си малку тука почекай, 155
Дуръ да отворе подземни келаре,
Да искарамъ таткува ти огнена музрака,
Шо му гу даде стара Рична краля,
С' негу тина можешъ да надборишъ сура ламия;
Саму гледай ф' първа глава да я ударишъ, 160
Та ке хи са сичка снага запали;
Синь пламенъ утъ нея ке излява,
Та ке са утъ зоръ фърли фафъ гуляму езеру,
Белки огань си загаси;
Утъ езеру нема вейке да излезе.» 165
»Скору, маля, искарай таткува ми огнена музрака,
Да си види ламия що юнакъ самъ на земя-та!
Чи тия су и на меня канила,
Дуръ и меня накуска не устори,
Тога вейке ке си бяга утъ наше града.» 170
Майка му си утори подземни келаре,
Кога искара огнена музрака,
Сите людя су потресоха!
Да не града погури.
Та гу даде на милна си сина, 175
На милна си сина Талатина краля:
»Земи, сину, огнена музрака!
Давам си ти и майчина прошка,
Та ми фоди скору при сура ламия,
Чи си время вейке дойде, 180
Да си грабне десетъ моми все на отбур;
Барямъ тях да куртолисаш,
Немой вейке цвижби да слушеме.»
Талатина крале тилялъ тури
Да личи низъ Турна града: 185
»Лю кой иска сиир да си гледа,
Да излезе утвънъ града на башъ капия,
Дека седи сура ламия,
Таму язи с' нея борба ке су боре.»
Та ми сички излягоха сииръ да си гледатъ, 190
Що ке прави тахна млада краля:
Дали борба ке надбори?
Или младъ ке си погине?
Сура ламия на порти лежеше,
Седемъ глави бя каде града расзинала 195
Да погълне седемъ моми все на отбуръ;
Опашки бя развързала
Да си вързе ду три моми;
Да ги има за южина за накуска.
Талатина краля още ду ламия не приблизилъ, 200
Мощне яце су подрукна:
»Ламия, сура ламия!
На бяла пуляна излези,
Нее с' тебя борба да су бориме:
Или язи тебя борба да надборе, 205
Или ти меня млада да поядишъ,
Чи су вейке тоету не трае,
Искашъ града да запустишъ;
Сите моми и юнаци да поядишъ,
На сетнина дуръ и меня! 210
Та тога вейке да си идешъ.»
Лю какъ чу пуста сура ламия,
Чи си иде Талатина краля,
С' нея борба да су бори,
Налюти са мощне, разеди са; 215
Очи кату месечина каде негу извуртя,
Уста си кату пещъ расзина,
Да си негу жювъ погълне.
Талатина краля ни постоя,
Ни постоя, ни почака, 220
Лю си фърли огнена музрака,
Та удари сура ламия фафъ първа глава;
Лю що я удари,
Сичка снага хи су запали;
Синь пламенъ утъ нея зе да плахте; 225
Та су фърли фафъ гуляму езеру,
Белки огань хи загасне.
Утмалъ душе приговори:
»Утъ Богъ да найдешъ, Талатине кралю!
С' тоя юнасту ти меня не надбори! 230
Утъ Богъ да найде тоя стара майка,
Що ти даде таткува ти огнена музрака,
Що му гу даде мой срика Рична краля.»
Това рече не отрече,
Нема вейке утъ езеру да излезе. 235
Сички людя Талатина фалба пофалиха,
Чи си ламия надбори,
Та си града куртолиса.
Това чуду е направил Талатина краля!
И е устаналу пясна да са пея, 240
Утъ Бога зравя, утъ меня пясна.

Дата добавления: 2015-06-28