Прераждането

Лечителят вярваше в преражданията и имаше множество причини за това. Прераждането е израз и последствие от необходимостта човешкото същество да се усъвършенства. Дотолкова насъщно за него, че просто е неделима част от живота му (в пределите на едно поколение) и по-нататък в бъдещите прераждания, нужни преди всичко като условие (време, опит, прозрения) да се участва в безкрайния процес.

При всеки човек има някаква „своя особеност" и тя се оказва не нещо друго, а основна, водеща или направляваща „черта" на неговото битие, на личното му развитие в гъмжилото от подобните развития, във всяко от които е ангажирана конкретната („текущата") негова съдба -в пределите от едно раждане до „полагащата й се смърт". Попитах веднъж Лечителя каква е при него тази водеща, първоопределяща същност. Отговори тутакси, като човек, дълго и проникновено обмислял една тайна:

- Медицината! Лекуването на болестите!

Съзнаваше това като върховно призвание, на което е посветен „абсолютно цял" - не само в този свой живот, с тази своя настояща дейност, а изобщо. Тоест откакто съзнанието му „съществува" в неговата конкретна биологична и духовна същност, то е свързано с комплексността от подробности, качества, стойност и пр., олицетво­ряващи се в момента от онова, което е, и което е продължение (естест­вено и категорично), на което е бил „преди" в предишните си същест­вувания. Веднъж сам обясни какво значи това, в какво се изразява:

- Човек живее на земята един миг. То е всъщност цял век. Името му означава именно това: един век. Толкова „време" (живот) е отпуснато на човека. Никак не е малко. Напротив, съобразно възможностите на всяко конкретно битие (живот) на човека са предоставени възможности да направи истински чудеса - в усъвър­шенстването на тази една-единствена добродетел, която го отличава в това му битие (или във всички прераждания досега). Ако се вгледаме в днешното поколение - по степен на историческа зрялост, на усъвър­шенстване като последствие от досегашното участие в преражданията (във вечно възмогващ се към красота и съвършенство живот), - сега ние се намираме в 30-35-ото си прераждане. Много сме далеч от съвършенството, което се постига за 500 и повече прераждания...

Казано иначе, Лечителя имаше ясно съзнание за себе си не само като конкретност - във времето и пространството, във вечно продъл­жаващия живот, но и като обособена същност, натоварена с труден, ала щастлив и благороден дълг. Бе радостен да го съзнава. Позволяваше си (рядко впрочем) да напомни, че преди много и много години, по времето на богомилите, бил уважаван знахар със странна съдба: прокудили го от отечеството му, та тръгнал да се труди за людете с две торбички през рамо: в едната билки, в другата - хлебец. И където минавал, раздавал утеха, лекувал, помагал, благославял. И продължавал в дълго скитничество - през времето и пространството. А в предишното си прераждане (т. е. в отрязъка живот и време през втората половина на миналия век) бил италиански лекар, участвал в борбата с епидемиите от чума, спасявал хората, проникнат от безстрашието, което идва от правотата и честността ни. Не пропускаше да прибави, че бил погребан в едно римско гробище...

Откъде знаеше всичко това? Колкото пъти съм го питал - толкова пъти ми е отговарял със загадъчна старческа усмивка:

- Дадено ми бе да узная.

Интонацията, с която обсъждаше проблемите на смъртта и живота, подсказваше самоувереност, загатваше за едва ли не безраз­съдна храброст. Случвало се е да го питам не се ли бои, че е живял толкова много на тази земя, и че...

- Никак! - винаги ме бе прекъсвал той. - Никак! Сега да кажат тръгвай - и ще тръгна.

Кой можеше да му каже: „Тръгвай!" Върховният разум, Висшият разум, Провидението, Бог - единна и величествена съвкупност от най-възвишени стойности, до които се бе домогнал по силата на собственото си самовъзвисяващо се битие, равносилно на пророчество. Да, защото мисълта е пророческа. Т. е. основната дарба на човека - дар­бата да мисли и осъзнава - е и вид пророчество и неговата глъбина ^Зависи както от проникновението на отделния индивид, така и от °нова, което се „предава" от опита на всички през „цялото време".

Беше странна тази храбра радост на Лечителя! Да тръгне - и то колебание, - означаваше да поеме „за отвъдното" без бавене с някакво едва ли не радостно очакване, с непоколебима увереност, че върви към по-добро.

А неговите любими хора тук? Дъщеря му - нежна и талантлива художничка? Синовете му Георги и Любчо? (Любчо - жив образ на баща си, изваян от доброта и благост, негово копие.) А жена му -бдяща, грижовна, вярна сянка, която го бе съпътствала цял живот? Как щеше да ги напусне, да изчезне, да ги изостави?

Всичко това с трогателните привързаност, които го олицетво­ряваха, не пречеше - напротив! - на чудото на прераждането, което така или иначе е чудо на отчуждението. На раздяла и сбогуване. Изглежда, онова, което Лечителя очакваше оттук нататък - макар да бъде свързано със смърт, с толкова традиционна и неотменима печал, все пак бе нещо друго. Той не само предполагаше, че е така, но беше непоколебимо уверен в него. Тайнството на смъртта не бе нищо друго, освен тайнство на новата милост, която се оказва на човека - след като е преживял сегашния си живот, да бъде „повишен" в следващия, разграничен от паузата на едно „временно умиране" и всичко, което го придружава.

Тласкан напред и напред в подемите си на настоящото битие, той проникваше все повече и „по-оптимистично" в следващото и го чакаше с вяра и упование. Без тази вяра и упование да го потискат с угризения, че изневерява на преживяното досега, на онези, с които е било преживяно (или по-точно: осъществено по законите на взаимопомощта). Като посочваше броя на преражданията (своите и на други личности), формираше представата си за времето и неговия ход, „проникваше" до онази тайнствена идея за начало и край (за „всичко и нищо"), която естествено възниква в подобни случаи. Защото ако е вярно например, че се намираш в тридесет и петото си прераждане, уместно и неизбежно е да попиташ: „А кога е било първото и как се е осъществило то? От какво е произлязло? Кой го е напътствал?"

Ето някои от най-важните напомняния на Лечителя, изразяващи неговата непоколебимост и увереност.

Прераждането е безначален и безкраен процес-- може би не сам по себе си, а като ярка съставка на битието въобще. Започва с възникването на мисълта, т. е. със способността да се осъзнава светът и да се прониква в неговите закономерности и се усъвършенства по-нататък именно във връзка с нея. Тя пък, от своя страна, повлияна от конкретните събития и обстоятелства, съпътства всяко лично битие.

Усъвършенстването е безкрайно, макар сега засега да има и претенции за „проектиране" във времето. Едно указание е например „доказаният" факт, че Буда се е прераждал 540 пъти. И е постигнал съвършенство, признато от всички.

Това е и примерът за всеки човек: много и много трябва да работи над себе си, да се усъвършенства във всеки живот, при всяко прераждане, за да постигне „предела". Всъщност има ли предел? Би трябвало да има. Но Лечителя напомняше:

Дата добавления: 2015-06-26