Насаме със страданието

Дълги години на външния вход на къщата на Лечителя се мъдреше надпис „Петър Димков не приема".

Беше странно и нелогично хора, тръгнали с болка, болест или недъг от другия край на България, да се доберат до този спасителен аом, за да разберат, че не могат да се видят с Лечителя. Че той не може да им помогне. Или още по-точно - че му е забранено да помага на когото и да било, все едно дали може, или не може да го стори.

В продължение на десетки години Димков бе лишен от правото да помага на хората, да ги лекува, да връща здравето им - както само той единствен можеше (след толкова усърдната подготовка) да го прави. Беше му забранено да го върши. Основанието бе формално:

- Не е завършил медицина. Няма право да лекува.

Този дълъг епизод от живота на Димков все някога ще получи оценката, която заслужава.

Вътре, в дома си, Димков неуморно се трудеше да усъвършенства своето знание, да помогне на страдащите, да бъде полезен на хората.

Нему бе забранено да лекува и все пак никой от тези, които трябваше да го видят, желаеха и се стремяха към това, не се бе примирил. Всеки, който искаше да го види, успяваше! Мълком понасяше ударите на невежеството - и неведнъж рискуваше да приеме някого, да прегледа, да лекува при явната опасност тежко да пострада. Случваше се - и неведнъж - да заплати, дори с арестуване! А що се отнася до правото или неправото да лекува, той изживяваше укорите и заплахите мъжествено, възмогваше се над тяхната невежа непримиримост.

Веднъж разказа следното:

- Оня ден се върнах от Дунав. Направих чудесно пътуване. Красива, чудна е България! Случи се пътем да минем по моста, който навремето построил Кольо Фичето. Какъв майстор! Каква красота! Положил е белия камък над реката, като пафти на момински пояс. Нещо те спира там, задържа те да постоиш, да се полюбуваш, да благословиш майстора, изпипал тази красота... И не ти иде наум да попиташ: та къде е учил той този майсторлък? Какъв университет е завършил?! С какъв успех? Просто стоиш и душата ти сама благодари за красотата, защото я възприема като нещо, създадено тъкмо за нея...

Й все пак той приемаше страдалците, които си бяха дали труда да дойдат дотук. Приемаше ги въпреки заканите, заплахите, преследванията. Виновник ставаше най-често жена му. Тя именно излизаше при всяко позвъняване и „преговаряше" с дошлия до този праг на надеждата страдалец. И решаваше да го пусне или не. Собствено винаги го пускаше, но си позволяваше да „разиграе" „сцената на забраната", опит да се отклони, да се върне страдалецът, който дни наред се бе стремил насам и за когото единствената надежда и спасение бе Лечителя.

Обикновено жена му го предизвестяваше за болния, който чака долу, в дворчето, наред с неколцина още. Прибавяше и нещо, което сякаш „доразрешаваше" въпроса: „Вижда ми се много слаб и отчаян." Или: „Тази майка идва вече четвърти път. Надява се само на тебе."

Това бе като вид „заговор", колкото той и тя да преодолеят непоносимите неприятности на забраната. Но след като се договаряха, така да се каже, помежду си, жената отиваше да доведе чакащия. Изпитваше неудобство, защото отделяше едного от многото. Чувст­ваше, че извършва някаква несправедливост. Трябваше да пропусне болния при мъжа си така, че у всички, които оставаха вън, да не загасва надеждата, че ще дойде и техният ред.

И ето по стълбите пристъпяше щастливецът, комуто е дошъл редът.

Лечителя се бе изправил в стаята и неволно даваше ухо на шума от стъпките. Нещо се променяше у него, озаряваше го някакво предчувствие. Без да си дава сметка, той мислено извайваше образа на оногова, когото щеше да види след малко. Не бе го виждал досега.

Всяка болест „формира" заболелия по особен, единствен начин, макар признаците на формирането да са едва доловими или дори съвсем скрити за непосветения. Но оня, който имаше способността да „чува" езика на болестта и да разговаря дори от дистанция с нея (а Лечителя имаше тъкмо тази дарба!), долавяше какво се приближава до него. Болестта издава неуловими стонове от болката или дори -само от „очакване" на болка. „Въздъхва" и „охка" - също неуловимо, затаено, може би от неудобство по този.тъкмо начин да представя себе си. Сковава мускули и стави - и го постига в безброй случаи. Като ехо на тези болки у болния въздъхва сякаш самата душа.

Всичко това за броени минути (а дори по-малко от минута) създаваше у Лечителя впечатлението за човека, който изкачваше стъпалата към него и щеше да се появи след малко. Едва доловимите звуци на страданието! Да, той имаше вече представа за онова, което му предстои!

Вратата се отвори, в рамката й застана посетителят - възрастен човек, апоплектично пълен, със страдалчески - учуден и изненадан - израз на лицето и някакво неясно чувство на вина. Такива са волевите и сзмонадеяни хора. Подобно впечатление създава болестта им, ^Когато засяга черния дроб. Но Лечителя долови още нещо: човекът бе обречен, правеше последните си стъпки по тази земя и дните, които му оставаха, не бяха нито весели, нито много.

Ето той пристъпи към Лечителя, грабна с две шепи десницата му и жадно, с устрем я целуна - сякаш отдавна бе искал да го стори, стремил се бе към него, но нещо го бе възпирало. И заедно с целуването човекът някак се снижи, падна почти на колене пред Лечителя...

Последният се остави да целуват ръката му, сам по навик постави лявата си длан върху главата на новодошлия. Все още го занимаваше онова, което до тази секунда се предаде от болния към него. След малко гостът се овладя, изправи се, стъпи здраво на краката си.

Лечителя изрече кротко, с доброта и готовност:

- С какво мога да ви бъда полезен?

Посетителят почна да разправя за себе си, като скачаше от една подробност към друга и бъбреше по оня объркан начин, по който хората се оплакват - преизпълнени със страдание, което не знаят как минута по-бързо и по-силно да внушат на околните...

Домакинът продължаваше да го слуша и оформяше в най-големи подробности неговото страдание. Измерваше мислено възможностите да бъде полезен. Посочи с ръка стола, на който болният тутакси се отпусна с лице към прозореца и доста близо до него. И до самия прозорец, сякаш вмъкнал се странишком между два вагона, Лечителят приближи лицето си до това на страдалеца. Сложи ръце на главата му, сякаш я захлупи, затвори очи и потъна в себе си - в безмълвна интимна близост, опрян до страданието на седящия. Затворил очи, с длани върху главата на болния нареждаше наум убедено и страстно:

„Ще направя каквото мога за тебе. Надявам се да ти е от полза. Ще съкратя страданията ти, ще заглуша болките ти. И ще го сторя, защото изпитвам добри чувства към тебе, въпреки че не се познаваме и се виждаме едва сега, а може и повече да не се видим. Ти си дошъл при мене с вярата си и аз няма да те подведа."

Дългото безмълвно общуване отне всъщност две или три минути, но то бе истинско чудо: двамина непознати - страдалецът и Лечителя, които бяха живели всеки за себе си на своето място, виждаха се за първи път и, уви! - по тъжен повод - почти светкавично се проникваха от вълнуващо човешки чувства един към друг. Те не даваха израз на това, напротив, Лечителя дори искаше да го потули, да не го показва, но душите им вече разговаряха помежду си и една висша сила подсказваше какво да си споделят по този тайнствен начин и какво ще стане понататьк.

Извади батерийката от джоба си, взе и лупата, която му бе винаги подръка, посочи мълком към ухото си, повелявайки на болния да гледа именно там и светна за миг. Лъчът светлина проникна в окото му и оголи ириса.

Видяното там и подробностите, на които обърна внимание, потвърждаваха онова, което Лечителя вече бе успял да узнае, да „предскаже" на самия себе си...

Дата добавления: 2015-06-26