Лекуването като самолечение

Самолечението е общо взето осъдително понятие в медицината. Неприемането му се обуславя от обстоятелството, че болестта е тежко и сложно премеждие - по правило тя причинява множество затруднения на лекарите (т. е. на хората, които най-добре я познават и имат опит от борбата с нея). И тъй като сполуката на едно лечение зависи от опита и познанието, а те, като правило, липсват у новозаболелия, уместно е с лекуването му да се заловят специалистите лекари; нежелателно е да го прави самият болен, все едно какви са неговите мотиви.

Тъй ли е наистина?

- Да - съгласи се веднъж Лечителя, след като бяхме разговаряли именно за тази слабост на заболелия. - Но така е само по принцип... Защото, както е вярно, че болният знае по-малко от лекаря специалист, и следователно нему трябва да преотстъпи лекуването, така е вярно и онова, което болният знае за себе си и за заболяването си; информацията, която той притежава за болестта по силата на стеклите се обстоятелства, е също автентична, „изживяна". Това е много важно, но и трудно осъществимо - болният често се затруднява или изобщо не е в състояние да опише състоянието си, а лекарят - да го разбере и вземе съответните мерки, щом е приет за лечение вариантът „лекува лекарят".

Лечителя помълча, седнал на стола си в стаичката до оръфаното бюро с пишещата машинка на него и купчината листа и писма редом, и додаде убедено:

- Болният не само може да се лекува най-добре сам, но той единствен може да „поправи" провинението си - т. е. да вземе мерките и да проведе лечението, което ще го доведе до оздравяване. Собствено, никой освен него не може да го стори. Само болният в безсъзнание трябва да се „предоставя" на лекаря специалист без участие в лечението.

- Но лечението, което се препоръчва, невинаги е по силите на болния, да не говорим, че грешки не са изключени, и лекарят може да бъде заблуден тъкмо от оня, на когото се стреми да помогне...

- И въпреки това!

- Но някои лечения са толкова трудни! Вашите съвети и рецепти за лекуване на коя и да е болест са пример за такава „непостижима" сложност.

- Не случайно! - възрази Лечителя. - Моята стратегия винаги предполага най-живо участие в лечението, в приготвянето на рецепти­те - условие не само болният да се съсредоточи над лекуването, но и р да придобие моралната представа за случилото се с него. Да предоставиш тази работа на другите - пък били те и най-близките: ти, - е все едно някой да задигне нещо, а да плати не той, а друг. Детето да счупи с топката прозореца на съседите, а стъклото да поправи родителят на друго момче! Участието на човека в лечението на заболяването си - от първия до последния миг - се определя от самата болест и от полагащата се рационалност именно на въпросното лечение, което поставя нещата на мястото им и е издържано във всяко отношение. Болестта е премеждие, последствие от природния закон, който заболелият е нарушил - редно е като тръгне по обратния път, да се предявят и съответни изисквания към участниците в премеждието и ликвидирането на последствията от него. Той се замисли и добави убедено:

- А и няма друг начин за оправяне на нещата. В лечението не може да липсва най-важният момент: напомняне, че е извършено „провинение", за което следва да се понесе „наказание". Днешният човек е разглезен, склонен да смята, че като му дадат хапче да го глътне, и тутакси ще се оправи. Не, не! Лекуването е „реципрочен" процес, при който болният с ясно и будно съзнание, че е допуснал „произшествие", „се наплати" съобразно провинението и това да направи именно той (близките му помагат!), а ако не го стори -оздравяване няма!

Лесно бе да се допусне, че след като е изградил толкова оригинална доктрина за болестите и здравето, Лечителя ще е потърсил в нея място за всички нужни обяснения.

Най-важното се отнася до самите болести: защо боледува човек? И откога? На този въпрос можеше да се отговори само ясновидски и тъкмо той бе способен да го стори.

- Човек е започнал да боледува - исторически, - откакто е станало възможно той да го прави. То е свързано отчасти с удължаването на неговия живот и усложняването на междуличностните взаимоотношения...

Болестта е конкретно историческо явление - важен и печален момент от биографията на човека в неговото усилие да се „впише" в пейзажа на земята, да утвърди господството си над нея.

За пример посочваше библейските старци: те са твърде много и почти всички живеят по хиляда години и умират, без да се казва от какво. Библейските текстове са такива, че не предполагат човек да се запита от какво е умрял един старец от Адамовото потекло, който е живял - както се подразбира - праведно и богоугодно. Умирал е от т. Старостта пък, при също така фамозната библейска виталност, не е била нищо друго, освен „изконсумиране" на живота докрай; оползотворяване до капка на живота и тихо, блажено изгасване, в което сякаш няма смърт. Просто светилникът догаря, пламъкът изчезва няма нито живот, нито смърт.

Дата добавления: 2015-06-26