Вълкът в българските народни вярвания

В българските народни вярвания вълкът традиционно принадлежи към нечистите сили, асоциира се с дявола, смъртта и зимата. Според българските дуалистични легенди отсредновековната апокрифна книжнина, вълкът е създаден от дявола, а кучето от Господ.

Има обаче и запазени вярвания, че той е най-големият враг на вампири, дяволи, устрели и други свръхестествени злотворни същества. В същите тези апокрифни легенди се разказва, че сътворения от дявола вълк, съживен по божие повеление, се нахвърля върху твореца си, който оттогава е куц^[3]. Подобен мотив се среща и в легенди и приказки от Пирдопско,Самоковско, Охридско и Велешко. Когато се споменават дявол или вампир, обикновено се добавя: "Вълците ги яли", а в редица баяния болестта е заплашвана с вълк. Интересно е и вярването от Врачанско, Ловешко, Царибродско и др., че ако най-напред в кошара се промъкне вълк и отнесе овца, това е на добро: овцете ще са плодовити и млекодайни^[4].

Въпреки това основните вярвания на българите, отнасящи се до вълка, са свързани с представата за него като опасно животно. Вярва се, че е толкова лаком, че може да унищожи наведнъж цяло стадо и затова, според вярването, Бог е направил така, че устата на вълка не е отворена винаги^[5]. Смята се, че в някои дни и часове челюстите му са „заключени“ и през това време той нищо не може да направи на животните, дори да влезе в стадото между тях.

Според поверията вълчицата ражда само веднъж в живота си. Някъде се вярва, че тя ражда толкова вълчета, колкото са седмиците от Коледа до Месни заговезни и затова, когато този период е малък (т. е. Великден се пада рано, през март), хората са много доволни. В Странджа се вярва, че вълците „се зачеват във великата събота без изключение“, а се раждат на Еремия (Ирминден, празникът на св. Йеремия, 1 май)^[6]. Има и вярване, че вълчицата не може да забременее докато не яде кучешко месо^[7], нещо изработено по време на Вълчите празници^[8] или въглен^[9].

Според вярването вълкът се бои от вол^[10], мечка и стадо от черни свине.

Вълците се движат на глутница, от която най-опасен се смята последния вълк (т. е. този, който не се движи с глутницата, вълкът-единак). В представите на българите това е митичния предводител на глутницата, описван е като куц или еднокрак (срв. с куция дявол) и е наричан Куцулан, Клекуцан, Натлапан или Кривльо.

За да се предпазят от вълците, хората празнуват в тяхна чест т. нар. Вълчи празници. Също така името на животно е табуирано — обикновено вълците са наричани „братя“, „двамина“, „душмани“ и др. подобни. Части от тялото на вълка (кост, зъб, лапа) са широко използвани в магьосничеството и баянията.

В прозаичния фолклор (приказки, пословици, гатанки и др.) вълкът е представен като глупав и наивен, мамен преди всичко от лисицата. Утвърденото му име в тях е Кумчо Вълчо.

Дата добавления: 2015-05-08