Падаме,както ходим,

Умираме, както спим.

Падаме, както ходим,

Стефан Цанев

Носете си новите дрехи, момчета –

Въпросите на тая планета

я решим,

я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.

Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.

Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем …

ще обичаме утре,

утре ще любим.

Носете си новите дрехи, момчета –

падаме, както ходим,

умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,

днес ще спечелим пари за прехраната

Не казвайте: утре ще бъдем честни,

днес тихичко ще се проврем …

Носете си новите дрехи, момчета –

ходейки, падаме,

сънувайки, мрем.

Не казвайте: утре с вик на пощада

ще кажа истината, после – на клада!

На клада, но утре. Но днес потърпете,

днес се налага

да премълчим.

Носете си новите дрехи, момчета –

умираме,както спим!

***

В А Р И А Ц И И П О Л Е Р М О Н Т О В

Благовест Благоев

И утихват даже листопадите…

Овъглени в мрачното двуличие

да вървим,да чувстваме,да страдаме,

притиснати от злобно безразличие,

дочуваме да шепнат мъдри устни

прокобата: “И скучно,и грустно…”

Но продължаваме в бяг неоправдан

да търсим някакъв химерен пристан.

И когато стигнем някога дотам,

сме пожертвани,а поривът – неискан.

И шепнем с устни бели и безвкусни

прокобата: “И скучно,и грустно…”

Я Н У А Р И

Сложете шапките,момичета!

Тъй студено е … А януари нехае

за премрежените ви ресници.

За намръзналите скули януари нехае…

Колосва заскрежените къдрици,

като платна на лодка ги издува.

Януари няма да признае

невъзмутимостта на неомъдрялата ви младост…

Не се страхувайте,сложете шапките!

И с тях ще бъдете харесвани…

Та време ли е за любов?Сега е зима –

изпръхнали са устните – грапава ще е целувката.

Защо да бързате?

Има

толкова време

до първата бръчка…

Сложете шапките,момичета!

И утрешни любови не предричайте!

Сложете шапките!

Януари нехае…

И тъй е студено…

А все пак – ще бъдете харесвани,

дори обичани ще бъдете.

От мен…

Сложете шапките,момичета!

ВЕЛИКДЕН

Великден. Призив на росни камбани.

Вглъбени в тиха изповедност икони.

И дребни, кътани дълго монети,

се търкулват от джобове продрани.

Отеква блясък, безнадеждно неспомнен.

Издаен взор впиват нощни пердета,

уловили отблеска на тържество.

Повиках те сред молитвени тълпи,

за да тичаме към тъжно зарево

между самотно “АЗ” и бурно “ТИ”.

Дъжд обаче няма да ни угаси.

Дъждът навярно само ще ни пази

от проклятия и диви омрази.

Дъждът със тебе няма да ни угаси.

Великден е! Ще спрем под нечия стряха.

Ще спрем за целувка, а не от уплаха.

Ще пригладим разпилените коси.

Ще почакаме теменужна мъгла

и когато видим, че тя е дошла,

ще се оставим с тебе да ни прелъсти...

И ще напуснем скришом любезната стряха

рамо до рамо, в дъжда, но не от уплаха.

Защото дъжд не може да ни угаси...

***

Дата добавления: 2014-10-22